Днес се случи нещо странно. Денят започна нормално и се очертаваше и така да завърши – събота е, нормално е човек да се види с приятелите си, да върши с тях обичайните неща (кафе, магазини, приказки и т.н.)…но да ходи с тях по магазини за домашни потреби!? Да, по някаква причина решихме да влезем  в мосю Бриколаж и да разгледаме какво има. Беше ми интересно…даже си харесах една ваза и почти я бях надигнала да я нося към касата като се сетих, че всъщност нямам цветя за нея. Първи признак, че се неусетно превръщам в лелка. Или пък че започва да ми пука за поддръжката на дома.

На 2. октомври е излязла Erotic lounge 8 (Intimate Selection). Още нямам мнение, тепърва преслушвам компилацията. Жалко е, че е почти единствената свястна поредица за lounge.

Малко трудно ми е да повярвам, че е края на ноември. Някак бързо се измина годината. Беше хубава

Точно в 9:53 словенско време влакът ни стоварва на Централна гара Марибор. Аз още не мога да повярвам, че сме пристигнали и с право: по-късно ще се окаже, че GPS-ът и Google Maps много заблуждават с разстоянията и това, което е 2 пресечки на картата всъщност ще се окажат 2 пресечки от по 5 км всяка… Е не чак толкова де, но приблизително! 40 минути сме се влачили с една доста добра скорост като бяхме хванали една зелена вълна на светофарите и почти не сме спирали.

Самият Марибор е едно адски красиво и чисто място. Първото, което прави впечатление, са легналите полицаи. Логиката им е съвсем различна от нашенските. Значи там не е една надигната бабуна, ами цялото кръстовище си е плавно надигнато, като по края са нарисувани пешеходните пътеки. По този начин хем се виждат отдалеч, хем е безопасно за малки деца да пресичат, но и не е никакъв проблем да се минава с висока скорост (например линейки и пожарни). После: има адски много светофари: буквално на всеки 20 метра. Почти се хващам на бас, че в Словения основният разход по колата не е бензинът, ами смяната на съединител!

Като съм започнала за улиците: нямат проблеми с паркирането! Има паркинги на всякакви очаквани и неочаквани места – във всеки блок, до всеки блок, в мола първите 4 етажа са паркинг, а последния – заведения и боулинг…паркинги да искаш! А номерата на колите са супер сладурски – първите 2 букви са инициалите на града, следва гербът на областта и накрая още няколко идентификационни цифри. Като цяло сред колите в Марибор преобладават малолитражките. Видях само едно луксозно БМВ, а поведението на шофьора ми напомни за дома… джипове въобще не видях в Словения, но там си имат пътища, не офроуд трасета. Пешеходците обаче също като тук си пресичат на тълпи като стадо и винаги има някой да притичва зад колоната Хей, да не си помислите, че всичко е прекрасно? Навсякъде има граждани от селски тип и за доказателство прилагам следната картинка, която освен манталитет, демонстрира и описаните по-горе номера на колите:

В случай, че не става ясно, пояснявам: това червенкото с двете бели линии отстрани е велоалея. Срещат се и в България! Това върху велоялеята е автомобил със словенски номер, спрял там по незнайна причина, защото наистина навсякъде имаше неплатени паркинги с много свободни места!

Следващото нещо, което почти веднага прави впечатление в Словения, са адски позитивните реклами. Не се майтапя! От рекламите им стуи невероятен позитивизъм и между другото трябва да проявиш истинско упорство, за да разбереш какво се рекламира:

След горната картинка, вече предполагам, че разбираш какво имам предвид.

Между другото в предния пост забравих да спомена нещо от изключителна важност:D : след като си подменихме билетите и преди да отидем на кафето си взехме от онези безплатни вестници, които се раздават на гарата. Беше по-скоро във формат на списание и вътре имаше актуални новини и телевизионна програма. Знаеш ли как е сериал на словенски? „Нанизанки“! А „Отчаяни съпруги“ беше нещо от рода на „Разочаровани госпожи“, ама на латиница. Всъщност словенския е адски близък до българския, но до онзи български, който се е говорил по времето на Освобождението. Илюстрирам с пример: на чешмата и викат „умивалник“.

Но да се върна на разказа! След слизането на гарата, решаваме, че ще ходим пеша до общежитието, за да разгледаме града, пък и двете с Пламена бяхме с куфари на колелца. Пък Васко да си носи сака Аз бях взела GPS-а от България, но и да не го бях вземала, оказа се, че телефонът ми има пълна и подробна карта на Марибор. Все пак се ориентирахме с гармина. Написахме улицата и номера и тръгнахме. Можете да си представите картинката! Като тръгвахме от България беше кучи студ, а в Марибор – 20 и няколко градуса! И ние с якетата и жилетките, мъкнем куфари, навигации и фотоапарати и пуфтим! Ухилени български туристи в Марибор. Направим 5 крачки и насъбрем багажа, за да спрем да снимаме нещо. А то определено имаше какво да се снима. Марибор може да се похвали с интересна архитектура. Да не забравя и хората. Словенските мъже са СТРА-ХОТ-НИ! Ама hot, hoT, HOT! Високи, стройни и атлетични. Не се шегувам, в Словения дебел мъж не видях. Кльощав – също. По-късно като обсъждахме с Пламена и тя сподели същите наблюдения.

Споменах, че колите са основно малолитражки. Имаше обаче някои интересни неща. Не, нямам предвид конска каруца и баба, говореща си по мобилния, докато я управлява. Имам предвид някои доста стари модели автомобили, които определено са гледани добре и наистина ти става кеф като забележиш нещо подобно:

Като споменах по-горе архитектурата доста се зачудих дали сега да публикувам снимки или да ударя отделен пост по темата, но нека бъде сега:

Това отгоре е катедралата от далеч и часовникът и в близък план. Въпросният часовник е от другата страна. Не знам доколко си личи от снимките, но сградата е наистина респектираща и красива. Това отдолу е някакъв паметник на нещо, което не разбрах какво е, но е много изпипано. Съжалявам, че нямам снимка в близък план, за да я оставя голяма и да покажа детайлите. Площадът е огромен, но и по принцип улиците там са с два пъти по-широки тротоари, освен когато става дума за малки улички, които по естетически съображения са оставени тесни.

Навсякъде по сградите има цветя. Изглежда хората там страшно харесват този тип украса, защото рядко може да се види сграда без никакви растения по нея: дали ще са цветя в саксия, бръшляни или рози, няма значение, растения обаче има навсякъде!

Това на снимката долу е някакъв архитектурен паметник. Табела какво е точно нямаше, но пък за сметка на това тази сграда присъства в почти всички каталози за Марибор.

Това отдолу в ляво на снимката е хотелче. Не се шегувам: съвсем истинско хотелче е, което приема гости. На терасата можеш да си пиеш кафето на масичката и да гледаш отдолу хората, минаващи по моста над реката. Сградата му продължава и отстрани под моста на още 2 нива. А отдолу има малка тясна уличка като тези по италианските филми за мафията.

Това пък е някаква административна сграда, но тя не е интересна. Снимах я заради статуите на покрива и за да онагледя как изглежда една нормална улица в Марибор. Маркировката не се вижда много, но за сметка на това от снимката можеш да добиеш представа за количеството знаци, което словенците праскат на всяко кръстовище. Колчета също има с цел противодействие на нагли шофери. Аз такива (с изключение на онзи с БМВ-то) не видях.

Освен нанизанките и разочарованите госпожи имаше и други усмихващи неща:

За финал: 3 снимки на града от другата страна на реката!

А по реката имаше патки и лебеди. Патките бяха далеч, а моят апарат е с малък зуум. Един лебед обаче благоволи да се приближи за фотосесия. Бас хващам, че от сега нататък това ще е най-известният словенски лебед в България!

След като изтървахме влака с една минута, направихме бърза справка с предварително разпечатаното от мен разписание (още от България) кога ще дойде следващия директен влак. Изтървахме първия, защото го чакахме на грешния перон, представяш ли си ако пътуваме във влак със смяна, кой знае къде щяхме да се озовем накрая!? Следващ влак: 8:05, проверих си часовника сигурно за стотен път, дали вече съм на словенско време и тримцата с Васил и Пламена решихме да се пробваме да си подменим билетите.

Слязохме долу, там където се продават билетите и отидохме на същото гише, от което си ги купихме. Обяснихме на твърде характерната за 5:30 сутринта разновидност на английски, че въпреки стоварването ни на перона в 30 минути по-рано, все пак по някакъв начин сме успели да изтървем влака. Служителката се обърна към колежката си с думи много подобни на „Ебаси тъпите чужденци, как са успели да изтърват влака!?“. Тя си нямаше на идея, че я разбираме… Тримата естествено се направихме на утрепани, защото разчитахме, че ще ни подмени билетите for free, иначе почти 15 евро ги духнахме за нищото. Подмени ни билетите и ни изгони по живо по здраво. Понеже имахме адски много време (което не елиминираше възможността да изтървем влака за втори път) решихме да пием по едно кафе в някое от близките барчета. Споменах ли вече, че още при пристигането ми направи впечатление това, че имаше адски много народ по улиците и че всички барове си работеха още от 5:30 сутринта? Мдаа, стоварихме се на най-близкото кафе и типично по български решихме, че ще дойде сервитьорка да ни вземе поръчките. Нищо подобно! – Самообслужване. Но пък имаше wifi! С Пламена пратихме Васил да ни вземе кафетата и да иска паролата за мрежата. Оказа се ебаси паролата.

Кафето в Любляна е супер! Даже мога да кажа, че е едно от най-добрите кафета, които съм пила въобще. Това, което ми направи впечатление е, че имат страшно красиви опаковки на захарчетата. Като цяло в Словения имат някакъв особен афинитет към изкуството, защото навсякъде можеш да видиш страшно много картини, като започнеш от отпечатаните върху захарчетата и стигнеш до картините в коридорите на студентските общежития. При това на портретите не са им нарисувани мустаци!

Това е захарчето, което си запазих, защото страшно много ми хареса:

На място си снимах чашката с кафето и билета за словенското БДЖ:

След като си изпихме кафетата и се похвалих във Facebook, че пия словенско кафе, се завлачихме отново на гарата. Отново доста по-рано, този път обаче обстойно проучихме къде точно трябва да висим. Отново снимахме гълъби, сгради и всякакви други глупости. Пристигна влака, натоварихме се. И отпътувахме! Този път наистина.

По пътя ми направи впечатление, че във влака има страшно много немскоговорящи. Не съм сигурна дали бяха германци или австрийци, но бяха МНОГО! Като изключим това, имаше още доста какво да се види в Intercity-то. Понеже вече бях пропътувала 14 часа без да мигна, умирах за сън, бях се подпряла и таман щях да задрямам, когато нещо като мрежа ми се спусна пред прозореца. Бях адски неадекватна и ми отне време да проумея, че тази мрежа не е решила от самосебе си да се спусне, а може би аз съм натиснала някое копче. Въпросното копче се оказа под ръката ми. Пълна индианка!

Точно в 9:53 влакът кацна в Марибор и ние с не чак толкова бодра крачка се затътрихме наедно с куфарите извън гарата. Отпред имаше декоративно (или може би съвсем истинско) влакче:

Следващият път вече наистина по същество за Марибор!

23:05 е. От две седмици съм уморена като труп. От две седмици обикалям всякакви канцеларии в университета, сайтове на немски университети и не знам още какво в отчаян опит да насъбера всички нужни документи, за да мога да ги подам за една стипендия. Крайният срок е 13-ти ноември, а аз нямам и най-бегла идея дали ще сколасам. „Ще видим“… а в четвъртък е празникът на университета. Неработен ден естествено. Присъствен, празничен, и все пак неработен.

Седя си аз в този час на компютъра. Мислех си да проверя за още възможности къде бих могла да искам уверение, че отговарям на изискванията, въпреки че всеки е наясно, че всъщност не отговарям. Пък и да отговарям, няма как да го докажа. Академичната справка е нещо адски сложно за получаване, пък трябва и превод. Ако опра до превода само, ще си ударя гъза в тавана, заклевам се.

Седя си, защото вече съм прекалено уморена, за да мисля. Не си спомням какво точно щях да правя. Но всъщност се чудя каква беше причината да се захвана. Още отначало видях, че срокът е прекалено кратък. Не е и като да нямам опит с администрации. И друг път съм вадила документи и знам, че никога нищо не става в срок и винаги поне 1 длъжностно лице е в отпуск или болнични. Още от началото видях, че документите, които се искат струват прекалено скъпо за човек, който има нужда от стипендия (80 кинта академична справка, поне за уверенията не се плаща засега, иначе вече трябваше да съм продала апартамента на нашите). Верно, какъв беше смисълът да се захващам с това!? Толкова много ми е писнало, че чак не ми пука. И ако не бяха всичките тези пари, които дадох през последните две седмици, просто щях да отсвиря всичко. Е да, но сега не мога.

Имах доброто намерение да си напиша един пространен разказ за пътуването и конференцията в Марибор. И това ще стане, но няма да е тази седмица. Знаеш ли, много съм зле.

И така, след като вече си бях купила билета, стиснала заветния международен паспорт, европейската ми здравноосигурителна карта и известна сума в евро, събрах багажа в куфара и се понесох към София!

Тук може би е редно да направя едно лирическо отклонение: вечерта преди да отпътувам за София, говорих в Skype с едно от момичетата, които по принцип си учат в Марибор, и тя ме помоли да и взема едно пакетче чубрица, защото и липсвал аромата. Странна молба, но се съгласих, даже взех повечко и веднага я сложих в куфара, за да не забравя. После станах от компютъра и тръгнах да си върша някаква друга работа и като се върнах, вече ме очакваше молба и за 2 пакета семки, но този път от друг човек Чубрица взех, семки не взех.

Връщам се обратно на момента с отпътуването. Знаете как е: товариш си куфара в багажното и вземаш като ръчен багаж колкото можеш да носиш. В моя случай това беше почти буквално, защото въпреки че багажът ми беше лек, носех прекалено много неща, които просто не можех да оставя в багажното (техника). Хубавата ми черна чанта, в която се оказа, че мога да събера дори нетбук с чантата му, беше издута като балон. Дори не като балон, ами направо като дирижабъл. Снимка няма да приложа

Натоварихме се в автобуса с Пламена и Васил и решихме, че приключението е започнало. Честно, не мислех, че е започнало ЧАК ТОЛКОВА буквално, колкото се оказа. Бяхме вече на туба бензин от София, някъде около Божурище (верно е на една туба бензин), когато шофьорът на автобуса пусна аварийните и отби встрани. Слязоха с втория шофьор, после се върнаха и казаха, че имало проблем, ама щял да се оправи. Половината група в автобуса изтеряса. Сигурно и аз щях да реагирам така, ако го нямаше онзи аванс от доста часове, които щях да се чудя как да прекарам сутринта в Словения до идването на директния влак. Автобусът беше оправен за 20 минути и продължихме с една чудесна скорост до първата голяма бензиностанция, където спряхме, за да чакаме друг автобус, а настоящият ни да се върне в София за профилактика и ремонт. Така и не разбрах какъв е проблемът – движехме си се добре. Както и да е.

Дойде другият автобус, абсолютно идентичен на външен вид и всички пътници послушно се претоварихме. През цялото време имах чувството, че съм забравила нещо в стария автобус. Но не съм, спокойно

Отпътувахме за втори път. Този път наистина! Тогава обаче за пръв път си зададох въпроса, ако някъде ни проверяват багажа, какво ще обяснявам за чубрицата!? Замислих се как е „чубрица“ на английски и не се сетих. Питах Пламена и Васил, оказа се, че и те не знаят. Отпътувах със свито сърце.

На границите се случваше нещо странно: първо се качва един граничар, събира паспортите (отворени на страницата със снимката – нещо, което го чух десетки пъти въпросната нощ), слизаше от автобуса, отиваше някъде, после се връщаше, раздаваше ги обратно и получавахме команда всички да слизаме и да ходим за проверка. Какво е правил той с паспортите – това остава загадка. Между другото това не се случи само на сръбската граница, а на всяка, която минахме. Беше адски досадно и накрая страшно се изнервих от това размотаване посред нощ в студа, защото бях и уморена, а в автобуса не можеше да се спи, първо щото аз не мога да спя в движещо се нещо и второ, щото в движещото се нещо имаше и трима цигани, а аз не можех да си оставя ръчния багаж без надзор. Беше убийствено.

Като минахме сръбската граница, попътувахме съвсем мъничко, даже пътуване е силна дума. Почти веднага спряхме на една бензиностанция за почивка. От какво си почивахме, също не стана ясно, ама ние тримата от детската градина ходихме да се люлеем на люлките. Към бензиностанцията си имаше съвсем истинска детска площадка. Никога не съм си мислила, че ако отида в Сърбия, първото нещо, което ще правя, е да отида да се люлея на люлка

Свърши почивката, натоварихме се пак в автобуса и потеглихме. Оказа се, че сръбските магистрали са адски прехвалени. През цяла Сърбия друсането беше такова, че направо можеха да ми изпопадат пломбите. Ниш е останал някъде в 1944-та година. Белград изглеждаше нормален – осветен, хубав мост, поне през нощта изглеждаше поддържано. Минахме покрай онази зала „Белградска арена“ или нещо подобно. С две думи: Сърбия не беше интересна, няма какво да се гледа там и вероятно ще я минавам само транзит – не грабва с нищо.

Хърватска беше друго нещо! Само като минеш бариерата и пътя ставаше на стъкло – пътуването стана доста по-бързо и комфортно. На границата ни посрещнаха усмихнато бодри хора, доста различно впечатление от заспалите и намусени сърби. Загреб го видях отдалеко – пак беше целият в светлини. Но както казах – с влизането в Хърватия пътуването стана доста по-бързо и почти не се усетих кога стигнахме словенската граница. Там вече ни дадоха право на избор – международен паспорт или лична карта.

Стигнахме бързо Любляна и там се лепнах на стъклото на автобуса. Беше 5:15 сутринта, а разни нормални хора се разхождаха по улиците някак супер лежерно, все едно е нормално да се разхождаш по това време. Размотаваха се, говореха си. Имаше си градски транспорт, хора по спирките, пътуващи. Кафетата и пекарните бяха отворени и пълни с народ. В 5:15 сутринта, тяхно време!

Автогарата в Любляна е точно пред гарата. До нея има спирка на градския транспорт, ако имаш време да се размотаваш из града. Тримата, с Пламена и Васил, решихме да отидем да си вземем билетите за влака и след това да видим какво да правим. Първа греда! Жената на гишето беше един от малкото хора в Словения, които не говорят добре английски. Но иначе, заклевам се, там всички са англоговорящи. Подозирам, че всички говорят и немски, защото навсякъде из Марибор по-късно, се чуваше и немска реч. Втората греда беше, че не можем да ползваме отстъпката за младежи до 26 години, не стана ясно по каква причина. Както и да е: платихме си билетите по €14 и нещо и отидохме горе на перона. Оказа се, че в Словения, или поне в Любляна, имат някаква странна система за номериране на коловозите. Това беше и причината да отидем на перона 30 минути преди пристигането на влака, и все пак да успеем да го изтървем!

Изтърването на влака обаче трябва да се разкаже по подробно. Като си взехме билетите се качихме горе на перона и си оставихме багажа до една пейка и почнахме да правим снимки на каквото ни падне. В крайна сметка, мислехме си, че сме на точното място и само си чакаме влака да дойде, че да се покатерим на него и да отпрашим за Марибор! Та снимахме ние себе си, коловозите, разни къщи, словенските гълъби и ред други глупости.

Това, ако не става ясно, сме Пламена, аз, един люблянски гълъб и `сичкотО багаж. На гарата, освен нас, нямаше жива душа. Ама влака мина и замина, хич го и не видехме, защото като станаха 5 минути преди да замине ние се усетихме, че нещо не е в ред, а и се беше появила една жена, та ние я хванахме да я питаме къде е нашия влак. Тя се стресна, отиде да погледне на таблото – нещо, което не знам защо не беше свършено от нас, върна се и набързо ни обясни на полуанглийски-полусловенски с ръце и крака, че хич не сме там, където трябва и ни посочи накъде да тичаме.

За пръв път през живота си правех спринт с куфар в 5:40 сутринта и то на гара в чужда държава!

Следващият път: смяна на билетите и истинско отпътуване от Любляна до Марибор, пристигането и настаняването. Според зависи колко дълъг ще е поста, може би ще вмъкна нещичко за първата лекция и social activities вечерта

Беше черешово време. Слънчево, топло и адски хубаво. Онези дни, в които със ставането си отваряш прозореца.

По това време стаята ми имаше съвсем различен външен вид, най-малкото бюрото ми беше точно под прозореца и имах стол с колелца. Комшийчетата бяха навън и ги слушах как се уговарят да ходят да крадат череши. Точно под Международното има много къщи с дворове и повечето тогава си имаха поне по една череша до оградата. Въпрос на чест, най-вероятно. Винаги съм била луда по череши и си спомням, че много исках да отида с останалите. Обаче останах вкъщи да чета. Най-тъпото ми решение, ever.

Странно, че днес 14 години по-късно съм на друго мнение. Наистина странно.

Кратка подборка от сърце. Този път средностатистическия потребител на търсачките не е чак толкова усърден в измислянето на убийствени search terms, но все пак има някои доста добри попадения. Дори гениални!

facebook na izvestni li4nosti - това все по-често довежда хора до моя блог. А е толкова по-лесно просто да напишеш в търсачката на Фейса името на човека, който те интересува и да видиш дали е регистриран или не…

отрова за котки – това се търси в специализираните магазини, а не по хорските блогове

евгени игнатов и гергьовден - тук повдигам вежда и не знам какво да кажа

snimki na teodora andreeva ot 2000 godinа – и аз мисля, че тогава изглеждаше много по-добре

до колко издържа квасеното мляко – нямам идея. Проведи експеримент с няколко марки

skuka – да търсиш „скука“ в интернет. Нямам думи.

„му е ампутиран“ – кое!?

хвърляне на боб - наистина има много и разнообразни техники: 1) ще стане ли или няма да стане. 2) обича ме или не ме обича. 3) ще срещна ли извънземни или няма да срещна. 4) ще ми дойде ли или няма да ми дойде. 5) прояви творчество

как да нарисуваме семейство симпсън – с водни боички!

„сериал като отчаяни съпруги“ - нямам идея

razlicni nishta – интересно детето, дето го е писало това, какво ли си е мислело, че ще намери!?

как на winamp да направя смесване на песни – OMG!?

кутия бисквити с лепене - бисквити за лепене…и ти ли прочете същото като мен? Доколкото знам аз, бисквитите са за ядене

nadpischeta мразя те любов – пффф, обичайните тийн глупости

прочетох мъдростта на джеймс алън – браво на теб! Заслужаваш медал за усилието. Кой, по дяволите, е Джеймс Алън!?

красивите имат сайт за запознанства – по-скоро кухите…

секс клипове с лелки – оставам безмлъвна

Ходене по малка нужда често вечер – това като го прочетох се сетих за оная реклама с ходещия писоар. Добре де, с това не биваше да се подигравам – очевидно човекът, дето е търсил това има медицински проблем.

най-новата българска песен – гугъл знае всичко. Според някои даже умее да чете мисли

дразнещ шум от съседите – живеем в България

осем независещи от мен причини – да какво!? Търсиш си оправдание за нещо ли?

die gerettete zunge zusammenfassung – тарикатите никога няма да свършат. Тези деца не проумяха, че Die gerettete Zunge го дават в абсолютно всяка немска гимназия и учителките са чели цузаменфасунга в безброй варианти – точно на това произведение не можеш да предадеш готова разработка – поне 5 човека са предали същата преди теб. Силно се надявам най-накрая тарикатлъка на малките да им излезе през носа.

домашни чехли – да търсиш в интернет домашни чехли. Оставам безмлъвна

стара мома –

смешни коплети от песнички – ъхъ…

сряда е най-тъжният ден в седмицата – вярно е. По средата на седмицата: човек вече е уморен като труп, а почивката е далееееееч

бастун да купя – ми купи, какво да направя аз!? Да ти отворя компот!?

как да разбера дали да нося сутиен –

моето лято съчинение на руски – мда, по този начин се търси съчинение на руски, ш`знайш!

Сайт за запознанства в Монако – някое русо иска в Монако. Ама те така ако ставаха работите…

може ли да има нов абзац в преразказ – а защо не!?

След като си подадох заявлението за международен паспорт, реших, че вече съм си уредила пътуването. В крайна сметка знаех вече как ще стигна до Любляна, а от там и до Марибор. Въобще ми беше излетяло от главата, че може би все пак ще ми е нужно нещо, в което да си нося багажа.

Нещото, реших, че трябва да е куфар с колелца. Мислех си, че са само един вид и се различават само по дизайна на предните джобове. Това естествено се оказа, че не е точно така. Основната разлика била в това, къде се прибира удължаващата се дръжка: дали влиза в самия куфар в една по-дебела тръба и така е доста добре защитена или пак се прибира, но в нещо като външен джоб и си остава открита на удар. Гледайки куфара отвън и двата варианта изглеждат еднакво, разликата се вижда при отварянето. Аз, честно казано, като излизах да си купувам моя хич и не се бях замисляла, че ще навлизам в такива подробности: един куфар в крайна сметка, какво толкова!? Ама тоя куфар като пропътува 1000 километра нещата изглеждат по съвсем, съвсем различен начин. Особено, когато по-късно се окаже, че ще носиш 2 стъклени бутилки вино в него. Особено, когато едното е искрящо и може да му изгърми тапата. И особено, ако си носиш шоколад и през целия път на връщане, въпросният шоколад ще трябва да съжителства в един куфар с почти всичките ти дрехи. Та такива истории

Все пак не съм толкова тъпа да си държа виното навръщане в куфара но то си беше точно там, когато си хванахме таксито от общежитието в Марибор до гарата и решението ми да го махна от там дойде, когато на слизане от таксито установих, че Васил е сложил моя куфар отдолу, а отгоре е метнал 30-килограмовия, пълен до горе куфар на Пламена. Признавам си обаче, ако това не се беше случило, може би винцето ми щеше да си пътува точно в куфара чак до Русе Все пак поражения нямаше. Дори нямаше и помен от поражения.

Но да се върна на купуването: знаех в кой магазин ще отида, защото по принцип чанти, портмонета, чадъри и такива неща си ги купувам от там – знам, че са качествени и че ме изкарват доста години. Не че съм някакъв гороломник, но винаги може да се случи нещо. Та отидох и почнах да оглеждам: най-малкия размер няма да ми стигне само за бельото, най-големия беше по-голям от мен. Спрях се на средния. Почнах да избирам цвят: черното – много умряло, червено – много обикновено, синьо – много безлично, каре – хммм… и тогава видях някъде по-встрани нещото, в което се влюбих: настоящото ми притежание: кафевия куфар. По принцип кафявото е цвета, който просто не мога да понасям. По принцип нямам нищо кафяво, освен едни зимни ботуши. Нооо вече имам и кафяв куфар, при това най-красивият, който съм виждала някога. Колелцата му са от по-малкия размер (има само 2 размера), но още при първия оглед установих, че са същия тип като на ролерите ми едно време, значи са достатъчно издръжливи и би трябвало да изкарат голямо търкаляне без натоварването да им влияе особено на въртенето. Оказа се, че това е почти така. Естествено ако ще ходиш някъде, където има много павета, по-добре е да си вземеш куфар с колелца от по-големия размер, така тротоарите също се вземат по-лесно.

Всичко останало с изключение на това, къде се прибира дръжката, не е от особено голямо значение. Цвят, вид и разположение на джобовете си е въпрос на вкус. Заключващият механизъм на всички видове куфари е ненадежден, пък и е само за основното отделение. Пък и ако някъде има проверка на багажа, то отиваш и си го отключваш и точно тогава е идеалното време да ти изчезне нещо и т.н.

Няколко дни по-късно проверих прогнозата за времето и пишеше, че ще вали. Това беше и причината да си взема нов чадър, този път каре Естествено български и учудващото беше, че е по-евтин от китайските и турските със същото качество и механизъм.

——————————–

А сега малко и за Европейската здравноосигурителна карта. Това е нещото, което ще ти е безусловно необходимо, ако по някаква причина се окаже, че имаш нужда от спешна медицинска помощ, докато си в странство. Дано не се налага, но никога не е излишно да я имаш. Още повече, че издаването и е безплатно, освен ако не бързаш много. Изготвяше се за нещо от рода на 15 работни дни, а ако бързаш много и я искаш за 5, тогава си плащаш 12лв за куриер. В Русе заявленията за издаване и самото получаване са в Стоматологията.

Самата Европейска здравноосигурителна карта е с размера на дебитна карта, има си снимка, име и още някои работи – не е нещо огромно и непосилно за носене. За издаването и трябва да си носиш 1 или 2 снимки, не помня вече колко, да попълниш заявление и да си носиш личната карта. Получаването също е с лична карта. А да, нужно е естествено и да не си с непрекъснато здравноосигурителни права, но това предполагам се подразбира.

—————————-

Като отворих темата за осигуряването: оказа се, че май всички редовни студенти имаме поне по една неплатена осигуровка. Аз моята я платих: сумата е под 7лв, а лихвата около 3лв. Значи, оказва се, че в годината, когато човек завършва средно и веднага го приемат в университет има един месец юли, когато никой не го осигурява. И понеже е само една осигуровка, а тя принципно не е проблем, никой не ти казва, че е неплатена. Пък и хората като не се сещаме да проверяваме Е да, ама на мен сега ми прищрака все пак да проверя какво ми е положението и тогава я видях. Отидох в унито да питам защо така и там ми разказаха тази кратка история с осигуровките, дето ви я предадох. Та нормално е студент да има по 1 неплатена осигуровка и както вече писах – сумата не е страшна. Ходи се в НОИ и се плаща там. В Русе: в Изчислителния център, а не до СиБанк – не ме питайте, не знам защо. Там се хваща асансьор до един етаж, където е стаята със служителките дето ти издават разни бележки. Обаче се оказва, че ти всъщност хич не трябва да киснеш на тоя етаж, ами да слезеш етаж по-надолу, за да си вземеш номерче от машинка за номерца и после пак да застанеш да кибичиш пред вратата в очасване номерчето ти да излезе на таблото и чак тогава да влезеш и да си поставиш искането ребром Става доста бързо – служителките са много експедитивни и разбрани. Проверят те и ти написват на листче колко пари трябва да платиш. На същия етаж има офис на СиБанк, където да отидеш и да си внесеш парите и с 2 думи: свършваш си работата за 10 минути.

И така вече съм изрядна пред държавата.

—————————

Следващият път: вече по същество заминаването за Словения. Една история със счупен автобус, минаване на граници, люлки на сръбска бензиностанция, хърватски граничари и готини словенци.

Това определено беше най-скучния пост от поредицата, порсто защото от тук нататък започна истинското приключение

Това е началото на серия постове за пътуването ми до Марибор. За мен си беше голямо приключение, надявам се да ви хареса разказът

Всичко започна на 14-ти септември, когато в пощата ми кацна писмо от Europe Direct. На Gmail това му е хубавото, че веднага си казва, когато има нещо ново. Отварям аз със затаен дъх и виждам първите думи:

„Congratulations! You have been accepted to participate in our international youth conference Meet me in Creativity.

Please confirm by e-mail, that you are still interested.“

Почти умрях! Уж седнах да пиша mail за потвърждаване на участието, а забравих не само английски и немски, ами и български. Няколко пъти се въртях, отварях и затварях пощата и четох и се почесвах, ама да! Правилно съм разбрала – грешка няма! Ще се ходи в Марибор!

Написах мейла криво-ляво, нали споменах как бях откачила от радост, че съм одобрена!? И малко по малко се върнах в реалността: аз аджеба как ще стигна до Марибор? А къде точно в Словения се намира Марибор? А в Марибор английски всички ли говорят? И ето ти куп въпроси без отговор. Седнах да правя проучване

Много бързо с Google Maps установих къде е Марибор и не знам защо реших, че от там ще бъде добра идея после да посетя Грац и Виена. Че аз нямах никакво време и за Любляна даже, но и до там ще стигна Та, разбрах къде е Марибор и реших, че е време да си търся транспорт. Оказва се, че до Марибор няма нищо директно. Не че е изненада – даже не бях чувала за този град, преди Мария да пише за него. По-лошото беше друго: трудно беше да се открие и транспорт до Любляна, който да ме достави там в деня, в който искам.

Всъщност този проблем се оказа доста лесно решим. Просто някак си ми беше избягало от съзнанието, че има и други автобусни фирми освен представените на русенската автогара. Фирми, които също не бях чувала, защото нито ми се беше налагало да пътувам за чужбина, нито за някоя друга странна дестинация в България. То всъщност в България за мен странни дестинации няма: обиколила съм всички градове, села и паланки. Всички с изключение на Пловдив, който по някаква причина винаги се е случвало да го заобикалям. Просто кофти стечение на обстоятелствата. И така: начинът за намиране на транспорт до където и да е, е търсене в Google или песещение на място и обикаляне на абсолютно всички офиси на автогара Сердика в София. Аз ползвах първия вариант. И така: Юнион Ивкони отпаднаха бързо като вариант, защото те стоварват в 3 през нощта на някаква бензиностанция край Любляна. Пълен абсурд да се съглася на подобно нещо! След това попаднах на Евротурс. В първия момент ме притесни, че по график трябва да съм в Любляна в 5:30 сутринта. Какво да правя там по това време!?

Отказах се засега да търся автобус и реших да проверя сайта на словенските железници за разписание и цени. Оказа се, че до Марибор има влакове общо взето на всеки час по всяко време на денонощието. Идеално! Някои от влаковете бяха обикновени, те обаче имаха прекачване на Zidani Most. Вече съм разказвала приключението ми с пътуването до Велико Търново с влак и как едва ли не слизах в движение на Горна Оряховица, за да се прехвърля на другия влак, защото бях забравила, че линията не е директна. Някакси не ми се повтаряше номера, особено в непозната страна. Директните влакове обаче бяха InterCity – супер! Така де – такъв още не бях виждала на живо и ми беше интересно. И така: избрах влака от Любляна до Марибор преди да избера автобуса от София/друг-който-и-да-е-град до Любляна.

Някъде по това време се сещам, че ще ми трябва международен паспорт, какъвто още нямам. Не ми се дават 30 пари. Решавам, че ще си търся транспорт през Румъния. Това се оказва тъпа идея по 2 причини:

1. няма транспорт през Румъния – на автогара Русе една служителка ме излъга, че имало било линия Русе-Виена и от там мога да си хвана нещо за Словения. Това за Виена и Словения е вярно – Виена е на близо, маса австрийци посещават Марибор, дори и във влака се чуваше уеко диалектна, но все пак разпознаваемо немска реч. Но! Прибрах се у нас и веднага драснах на фирмата мейл да ги питам за цени на билети и други подробности. Те ми отговориха наистина учудено, защото те въобще не били имали автобуси до Словения или Италия, а били най-голямата фирма за транспорт до Турция. Шах и мат!
2. дори и да имаше транспорт през Румъния, времето се удължава много. Като потърсих още отзиви по форуми разбрах, че пътищата им били ужасни и че самата Румъния била все едно влизаш във филм на Костурица. Между другото и Сърбия се оказа същата, но за това може би в следващия пост

С две думи, стана ми ясно, че международен паспорт ще ми е нужен и да се готвя психически за идеята, че ще минавам през Сърбия. За нея отзивите са, че е циганска държава. Потвърждавам тези отзиви. Но и за това в следващия пост.

До тук имам избрана фирма за транспорт от България до Любляна и разпечатан списък с разписанието и цените на билетите Любляна-Марибор и обратно за съотвените дни. 2 дни по-късно отивам да си подавам заявлението за международен паспорт в съответното РПУ. Всеки си е вадил документи, знаете как е: 2 снимки, попълнено заявление, внесена такса в банка, акт за раждане, среща със служителка на гише…

Не мога обаче да не спомена плащането в банката По принцип най-близкия клон до моето РПУ е на Алианц. Те обаче имат една тъпа измислена почивка на обед, която не съвпада с почивката на РПУ-то, която все пак изчаках да свърши – нямах избор. Та заради тъпата им и не на място почивка (коя банка в 21-ви век затваря – винаги почивките се вземат от служителите на смени. Честно сефте виждах банка да е затворена в делничен ден през работно време!) трябваше да се разходя и да търся друг клон на някоя друга банка. Сетих се, че Алфа е наблизо. Попълних си набързо вносната бележка и понеже като вляза в банка IQ-то ми пада с поне 90 пункта гледах като теле в железница: никога не съм можела да се оправя в банка и да се насоча към правилното гише, на което може да бъде изпълнено искането ми. Пък и те исканията ми са еднииии…друг път ще разкажа за онзи случай, когато ме подгониха лудите и се бях друснала в един клон на една банка с искането да си открия сметка в корейски вонове. Физиономията на служителката тогава: безценна!

Та с попълнена вносна бележка, точно парички в ръката и светнал поглед се засилвам наслуки нанякъде. Стоварвам се пред гишето и чак тогава поглеждам служителя, че да му обясня коя съм, каква съм и какво искам. Лелееее, пред мен стоеше най-красивия около 26-годишен мъж, който съм виждала през живота си!

Подавам си аз биляжките и парите, той там нещо пише на компютъра, разпечатва разни работи, дето по-късно ще трябва да подпиша, а аз съм се подпряла почти с гръб към него и зяпам из офиса. Абе кефя се на климатика, защото точно този ден беше 100 градуса навън! По едно време чувам из зад гърба си: „А едно номерче ще ми дадеш ли?“. Обръщам се светкавично и го зяпвам ама наистина шокирано! Да, наистина е най-красивия мъж на света, ама професионална етика, това-онова!? После поглеждам към вносната ми бележка, която е много различна от на останалите банки, и изведнъж в съзнанието ми проблясва спомена, че в тая вносна бележка наистина имаше поле за някакъв телефонен номер, ама аз нали съм индианец и не знаех кой номер да напиша: моя ли, на РПУ-то ли, на банката ли…и го оставих празно. Та сапикясах се аз и супер изнервено си издиктувах номера. На излизане от банката супер ме беше яд, че аз не му исках неговия номер защото си заслужаваше срама от подобно нещо Ама излязох си от банката, подадох си заявлението с бележката за внесена такса и двете снимки и от тук нататък не е интересно. Пък и стана доста дълго.

В следващия пост очаквайте: как да си извадим Европейска здравна карта и през какви препятствия е нужно да минем, за да я получим. Защо всички редовни студенти в България имаме по една неплатена здравна осигуровка. Практически съвети по избиране на куфар с колелца и какво е важно да се гледа от всяка шматка като мен.

…първо към София, а от там и към Любляна. Утре по това време вече трябва да съм минала сръбската граница, а вдругиден да търся из Марибор wifi, за да мога да блогна новините Вече съм стегнала куфара, проверила съм какво ще е времето и остана само да разпечатам разписанието на Intercity-то. Батериите на апарата се зареждат и дано не съм забравила нещо.

Като се върна на 29-ти най-вероятно вече ще знам дали ще бъда Erasmus student за последния си семестър като редовна студентка. Ииии да: вече знам каква дипломна работа ще пиша! Въобще новините около мен са поне един милион, но засега нямам време да ги споделя. Стискайте ми палци за Erasmus-а! А аз почти обещавам обзорни снимки от Марибор

Сега…загледай се внимателно в клипчето.

Кажи ми сега, не си ли мислиш и ти същото като мен. От толкова поскачане и размахване на крайници как не им се развалят прическите? На мен пломбите щяха да ми изпопадат, заклевам се.

Но я виж какви цветове, какви костюми, какви бижута!

В някои отношения съм абсолютен индианец, заклевам се.

Преди седмица научих от Явор, че телефонът ми бил имал ефекти на темите. Днес научих, че WinAmp имал функция за автотагване на песните. Нея поне сама я открих. Възможно ли е, по дяволите, да търся една песен с години, после някой да ми прати клипче, озвучено с тази песен, а никой да не знае кой е автора…възможно е. Та днес се плеснах по челото как не съм се сетила да хвана част от текста и да го намеря целия, наедно със заглавието в някой сайт с lyrics. Иииии съвсем случайно видях Tag Editor-а едно завряно бутонче „Autotag“. Познай! Въпросното бутонче прави някакви магии, включващи анализ на песента, ровичка 3-4 секунди в нета и ти попълва данните за автор, заглавие на песен и албум. Само обложка не вади!

Edit: изглежда магията не работи с всички файлове, защото една песен ми я обърка. Но все пак ми даде нещо много близко до това, което търсех.

А самата песен, за която ми идва да си ударя гъза в тавана, е ето тази:

мдааа…даже и в Youtube няма истински клип. Иначе: Blero – Sexy moves

Сравнително нов сериал. От Замунда може да се свали в пакет целия първи сезон, като само за 11 епизод, не знам по каква причина, няма субтитри. Това обаче не е никакъв проблем, защото актьорите говорят ясно и разбираемо. В момента се излъчва втори сезон. Доколкото знам, върви и по ProBG, но нямам нерви да гледам по един епизод дневно/седмично по нощите.

Накратко: това е един криминален сериал с интересен сценарий и добра режисьорска работа. Главният герой можеше и да не е такъв мазник, но това може да се преживее. Същият този се явява д-р Хаус-а на сериала – умник, който никой от останалите герои не може да понася, но пък си върши работата добре. Шефката му е жена и му търпи всичките глупости. Убийствата, които се разкриват, са интересни като замисъл и чуднички като изпълнение.

Още по-накратко: ако харесваш Heroes и Dollhouse, този сериал ще ти допадне. Приятно гледане!

Имам да кажа само едно нещо: Cesaria Evora е ГО-ЛЯ-МА!

И това ако не е най-доброто изпълнение на Besame mucho!

(Абстрахирай се от външния вид на певицата, това не е чалга в крайна сметка.)

Досега не ми се беше случвало да пия уиски в 15:30 Русенско време. Днес и това ми се случи по случай случая „Рожден ден на Снежка“. Да е жива и здрава, малко са хората, на които може да се разчита винаги. Мога да изредя още един милион пожелания, но не мисля, че има смисъл – тя си постига всичко сама с труд и упоритост.

————

На 25-ти заминавам за Словения. Можеш да се досетиш колко много се вълнувам, че отивам на нещо интересно и ще се запозная с нови страхотни хора. Нямам никакво търпение. Все още не съм съставила списъка какво ще мъкна с мен в куфара (да, взех си нов куфар – кафевичък, много готин!) и съм убедена, че ще забравя нещо. Има още толкова много време, а сън не ме лови направо! Който желае картичка може да остави един коментар с истински e-mail, за да го потърся и да ми даде адрес за пращане

————

Напълно се провалих на Финансово право по ред причини, като основната е мързел. Аз поначало нямах намерение да уча за повече от 3 по тази дисциплина…както и да е. Чакам резултат, но ми се струва, че ще се явявам и януари. Дано вещното да ми е по-интересно, иначе този семестър ще съм пълен провал. Преди няма и 6 месеца се покъсвах от четене и имах чувството, че ми расте трето полукълбо на мозъка, заради постоянното главоболие, а сега съм го ударила на уволнение. За никъде не бързаме…

———–

Предстои ми дипломиране 2010-та и само се моля темите за дипломни работи да не са убийствено тъпи както всички минали години. За човек, имащ идея от производство, повечето теми звучат като „Водата е мокра. Докажете с пример от практиката“, „Слънцето свети, а вятърът духа. Европейски измерения на вятърното духане“, „Такса мост е висока. Добри практики и методи за спестяване на плащането и“ и т.н. все в този дух. Миналата година харесах две формулировки, но не мисля, че съм способна да разтегна 100 страници локум за нещо толкова ясно и конкретно посочено. Мразя разтягането на локуми за неща, които могат да се кажат с 5 приказки.

По всичко личи, че Онзи отгоре и този път няма да чуе горещите ми молби. Ако се реализира най-големият ми страх в тази връзка, ще напиша поема за изстрадалия студент от специалност „Индустриален мениджмънт“  и после ще се самоубия ритуално, заклех се!

————-

Освен пътуването за Словения, ми се случват и още много много хубави неща. Някои е рано още да ги споделям в блог. Странно, защото иначе не съм суеверна, но ще си позатрая известно време. Други – просто не са за споделяне тук

Още не съм благодарила на отзовалите се по предишния пост. Благодаря ви много за изразените мнения!