ImPRESSed

Съжалявам, че Вера вече не пише в блога си. Иначе има какво да каже и ми беше интересно да я чета. Не мога да намеря друг, който да покрива тези теми.

Няма да имам възможност да дойда на 23-ти в София, на изпит съм. Щеше да ми е интересно да видя хората. Явно ще се наложи да чета за събитието от Блогосфера. Кофти.

Всички сте се вкиснали след празниците! Един се радва, че била свършила “скапаната” година, друг не обичал сняг, на трети радиаторите му били студени…абе какво става?! Все по-успешно влизам в ролята на арменски поп, но вече взе да ми омръзва. Поредното оплакване обаче е различно. А ето и самата история:

Почти винаги вдигам телефона с репликата “Кажи!”, защото няма кого друг да търсят на моя номер и обикновено като ме търсят, то е защото ще се иска нещо от мен. И аз се приготвям да слушам, а ако се наложи и да си записвам. Досега никой не се е оплаквал, че този ми навик го е засягал или обиждал по някакъв начин. Днес обаче ми беше изтърсено следното: “все едно се обаждам на 166″. Хем ми стана смешно, хем се ядосах.

Смешно ми стана, защото на 166 едва ли отговарят по моя начин на повикванията, а се ядосах на отношението - и към мен и към служителите, обслужващи този номер. Ебати, цялата работа е, за да се приказва по-бързо и за да не се дават грешни пари на мобилни оператори. Като не го оценявате следващия, който ме потърси ще бъде надлежно поздравен, разпитан за времето в неговия край на града/страната, а както и за финансовото и здравословно състояние на всичките ни общи познати, които не съм виждала отдавна. После няма да пропусна на пратя поздрави и на родата и чак тогава ще пристъпя към изслушване на искането, заради което в крайна сметка са ме търсили.

Та покрай оплакването, че съм била отговаряла като централа и аз взех, че се вкиснах. Може би не е лоша идея да пробвам и с “Ако искаш да си лафим, натисни 1. Ако ще ме уговаряш за дискотека натисни 2. Ако имаш да ми връщаш пари натисни 3 или изчакай. За всичко друго натисни 0 или прекъсни връзката. За повторно прослушване кажи “Я пак!”

Още в началото държа да уточня, че не става въпрос за смърт.

Мисля, че съм споменавала, че не всички хора, на които държа са ми приятели. Верността и доверието са ми доста по-ценни от сходствата в характерите. Затова и има хора, на които съм помагала, въпреки че традиционно отношенията ни не са от най-добрите. Понякога такива връзки се градят на една обща тайна; тя поражда, ако не топли чувства, то поне необходимост от доверие.

Но хората се променят и в един момент се чудиш кой е този срещу теб, а много вероятно е и той да се пита същото. Тогава се разминаваме. Трябва ли да съжалявам, че човек, на когото съм държала, се е променил? Виновен ли е той или грешката е в моето светоусещане? Какво се случва с доверието само, когато приятелството избледнее.

А имах преди приятелка, с която се случиха така нещата, че се разделихме и си изгубихме дирите, а доста години по-късно като я видях, се почувствах цяла за момент. Доста рядко явление при мен.

Напоследък като че ли на всеки втори въпрос отговарям с тази дума, последвана от обстоятелствено обяснение. Преди май не беше така. Да не би да са станали повече зависимостите и променливите, които ми влияят? Дано не е така, защото перспективата, която си представям е ужасТна - зависи от това, зависи от онова, от трето, четвърто и пето. То сигурно никога не е имало, но чувството е някак различно.

Рядко, че даже почти никога не си признавам провалите. Не обичам да си показвам слабостите, не знам защо и кога се научих да го правя. Иска ми се да успявам във всичко и до голяма степен се справям. Там е работата, че не се научих да губя и винаги го приемам много навътре. Дребните неща, които ме спъват, ме плашат. Познавам се и знам, че ако започна да се спъвам на всяка крачка, ще се откажа, а това за мен си е провал, при това голям. Read the rest of this entry »

Започна си съвсем безобидно - ден, нормален като всички останали - хващам си 27-ма и пътувам към университета. Седнала съм в задната част на тролея, а зад мен - двама души (мъж и жена) си говорят. Нямам навика да подслушвам, просто не се налагаше - разговорът им си протичаше достатъчно бурно, за да го чуват всички около тях.

Ставаше дума за това, как мъжът бил недоволен, че ЦЪРКВАТА му била взела всичко, а не му дала нищо. Че ПАСТОРЪТ не се движел по нормите, които сам проповядвал. Обясняваше, че на следващата сбирка щял да постави този въпрос за обсъждане и евентуално да иска да се смени пасторът. Не си спомням жената какво отговаряше - с нищо не ми е направила впечатление явно.

Доколкото знам в Русе има малка католическа общност. Има доста мюсюлмани. Православните християни и атеистите са преобладаващата част сред населението. Също така знам, че ортодоксалната и католическата църква не “вземат” нищо от вярващите…Има и доста секти, като поне за мен най-известната е тази на адвентистите. Мисля си, че тези алтернативни учения започват да вземат доста големи размери, щом до там се възприемат за обичайни, че вярващите в тях говорят свободно и на висок тон за убежденията си. А преди криеха принадлежността си към сектата.

Още същия ден бях забравила вече за чутото в тролея, но коментарът на MacTeP в темата за виртуалните църкви, ми напомни за случката.

Преди 2-3 часа проведох един разговор, за който още съжалявам. Тъпо е рационален човек като мен да се поддава на подобни провокации. Мислех си, че бързичко ще го забравя, ама толкова ме е яд, че ще скърцам със зъби вътрешно.

Един невзрачен индивид ме пита защо съм се била държала високомерно. Истината е, че аз не се надувам - просто съм безразлична. Пък той имаше нахалството да ми иска отчет за причините за поведението ми, все едно ми е някакъв. Тук вече ставам страшно ядосана, но си запазвам добрия тон и опитвайки се, без да се развикам, да обясня наистина, че да приключа с този въпрос веднъж за винаги, изговарям набързо нещо, което вероятно е било доста несвързано.

Има си някои неща, които не споделям с кого да е (т.е. с никого) и те имат доста сериозно отношение при формирането на характера ми (колко нАучно го написах). Така е предполагам с всички. И наистина не считам за нужно да давам обяснения на никого за странното си (понякога) поведение. В този смисъл не считам за нужно и да давам препоръки за това как трябва да се държи човек, за да ми стане симпатичен - ами или си има възпитание или няма. Конкретният индивид, който ме ядоса, нямаше. И в това беше проблемът, т.е. един от проблемите.

Уф, та думата ми беше за това, че ако търсиш начин скорострелно да ми развалиш настроението, добър вариант ще е да ми искаш обяснения за това, защо се държа като примадона/кучка/очиларка/знам-ли-още-какво.

Групата да се готви - утре в унито ще нахълта една адски мрачна и раздразнителна Ива. То пък каква ли друга може да бъде…все пак е вторник (основи, счетоводство, количествени…бахмумамата). Продължавам да съм убедена, че този, който ми е правил програмата е бил алкохолик. Добре поне, че ще се размина с лекциите по електротехника, щото другарката вече беше започнала да ми лази по нервите. И слава богу, нечетна седмица е и нямам 4 часа основи…айде стига съм се оплаквала - можеше и в бедна африканска държава да се родя - трябва да се радвам на сегашното си положение (зверски мързел).

…или може би по-скоро тъжно-странен. Един такъв мокър, но и топъл. Пък тъжната съм аз, ей така без причина. От сутринта си ми беше някакво криво и не стига, че нямаше кой да ме гушне, ами и всеки, който ме видеше днес успя да ми се накара за нещо. Пък после аз съм била злопаметна… (такава съм). А иначе всичко е наред и някак отстрани оставаш с впечатлението, че съм някаква супер щастлива. Не е вярно, само се правя на такава. Успешно явно…

Тази сутрин беше около 5 градуса и въпреки зверския студ, който изпитвах се оставих на майка ми да ме уговори, да не излизам с баш-зимното-палто, щото не-били-завеяли-фъртуните плюс уговорката, че синоптиците били казали, че на обед щяло да стане 21 градуса. “Бабинта ти” си мисля аз, ама се съгласявам.

Отивайки в унито, в адски кофти настроение и зъзнейки в продължение на 2 часа накрая се оплаквам на Гери и Дарито и завършвам с “Ако стане 21 градуса, аз ще си сменя името на Димитричка”. Е сега, ща-не ща, трябва да го сменя на “Димитричка”, от което Божидара явно много се изкефи, щото успя за пореден път да ми скофти настроението до предел да искам да счупя нещо…

Вярно, че имам склонност да драматизирам, но този път положението май наистина е зле. Всъщност не чак толкова, колкото преди две години, когато се разболях от ларингит и наистина имах чувството, че умирам. А може би сега просто си търся извинение, за да изклинча от някое и друго задължение? Доста банално ми е - не ми се е случвало да го използвам - някакво безпринципно ми се вижда. Но да си се върна на думата: от днес пак започвам да пия по една чанта лекарства на ден (нещо, което наистина ме ужасява) и всеки път щом ми се налага да преживявам това се сещам за бабичките на Смирненски и ми става някакво по-леко и ведро Все пак не съм чак в неговото положение…

Отборът ми вече го няма. Вярно е, че от началото на лятото не съм ходила на стадиона, но ми стана кофти, че след мен и другите си тръгнаха. Беше добър отбор.

Надявам се, че Петя ще успее да се наложи и в Америка - тя е от най-добрите. За тези, които не я познават, ето това е тя:
Read the rest of this entry »

Към 16:00-16:30 минах покрай кръгото и видях учителите да се събират за стачката. Повечето носеха плакати. Видях част и от моите учители там.

Преди години имаше някаква друга стачка - някои стачкуваха, други - не. Всеки си имаше аргументи за решението. Искаше ми се само да отбележа събитието, защото и без това не мога да кажа нищо повече или по-различно от изписаното досега по блоговете.

От няколко дни имам невероятни проблеми с влизането във форума. Т.е. въобще не мога да вляза. Някакви идеи на какво се дължи проблемът?

Отдавна не  съм виждала дъга.

Продължавам да съм в кофти настроение, а това означава нова серия депресарски въпроси. Като за начало се чудя защо такива, на които им е писнало да живеят решават най-често, че е най-удачно да се хвърлят пред някоя кола…ааа, да! Сетих се - за да отиде нищо неподозиращият шофьор в затвора. А колко по-лесно би било да се обесиш или да се хвърлиш в някоя по-дълбока река или язовир. Ама не - тези, които се самоубиват ги е шубе. Затова!

Чудя се какво толкова може да те изкара из равновесие, за да решиш да си преброиш оставащите секунди. Страх от нещо предстоящо и най-вероятно заслужено. Така си обяснявам аз сбъдналите се предсказания и клетви на разни врачки - с вярата, че ще се изпълнят. Остава открит въпросът за невярващите в такива неща…предполагам и те се страхуват от нещо или са отчаяни или просто категорично отказват да погледнат трезво на нещата и се депресират като мен сега. Шегичка Нищо не замислям.

Тъй като днес, по неведоми причини, съм в много кофти настроение логично е да напиша и кофти пост. И понеже съм решила да направя нещо гадно, сега ще подлея вода на всички новинарски емисии - ще разкажа новините от деня преди тях:

- Тежка катастрофа с ранени и/или загинали, причинена поради употреба на алкохол и/или неправилно изпреварване в опасен участък. Въпреки очевидните факти, сочещи в кого е вината, тя тепърва ще се изяснява.

- Показно убийство в София (склонна съм да се хвана на бас, че се е случило в кв. “Белите брези” - те вече пословични станаха). В случай, че в София нищо не се е случило, то най-вероятно пияни чуждестранни туристи са правили зулуми по черноморските курорти. Летуващите българи пък от своя страна са изпратили кадри в телевизиите, показващи как продължават да се строят нови хотели.

- Според прогнозата за времето ни очакват топли и слънчеви дни, което обаче не означава, че няма да има потоп. За него информация ще получим на следващия ден.

- Проблеми със здравната и/или правосъдната система. Но това не е новина. Новина ще е ако има нещо, което не е проблемно с тях.

Имах си аз един жълт панталон като слънце. Ама избеля само отпред и на нищо не прилича вече. Проблемът е, че е с перфектна кройка и много държа да си го нося. Започнах да си търся къде предлагат услугата “боядисване”. Мислех, че в някое химическо чистене все ще се занимават. Ама не! И вече съм отчаяна. Чудя се дали въобще някъде мога да си реставрирам панталона или ще се наложи да си купя нов и пак да се размотавам по шивачи, за да добие някакъв вид.

Та някой знае ли все пак къде в Русе мога да си реша проблема или да започна да се оглеждам за други ярко жълти гащи?

срещу слънчеви изгаряния. Ако някой има нещо работещо, като изключим бабините деветини (ракия, кисело мляко и прочие), нека си каже, да не се срамува. Положението е трагично.

Постът на една жена в блог на Капитал ми направи силно впечатление. В най-общ вид смисълът на темата беше, че жената е препатила от различните училища - частно и държавно, докато открила в общинското подходяща среда за своето дете.

Честно казано представа си нямам дали моята немска гимназия е общинска или държавна и защо я наричат гимназия след като е СОУПНЕ, но мисълта ми е друга.  В друг пост имаше дискусия дали някаква предучилищна група или клас било по-добре да се кара в детска градина или училище. Това, убийте ме, не знам какво е, но някак фрапиращо е, като се има предвид, че аз миналата година завърших. Някак непонятно ми е как точно се записват на училище децата, родени след 2000-та година. И защо толкова са усложнени процедурите? А защо е необходимо детето да може да чете, пише и смята, след като точно това ще се учи да прави в първи клас? Тези теми идват да ми кажат, че трябва да отида на гледачка, за да разбера какъв ще е реда след 7 години, ако реша да имам деца…И някак странно е образованието да е задължително, след като не е ясен механизма на задействането му…

Не ми е ясна и идеята на родители, които записват децата си в частно НАЧАЛНО училище, защото там се било получавало по-добро образование. Ами запишете ги от първи клас в елитна гимназия с изучаване на 3 езика тогава, за да намразят и езици, и култура, и вас, и образование, и система, но да излязат образовани, но напълно неуки по отношение на това как се търси работа, защото помежду другото не е останало време да се научат на това. По себе си съдя какви са резултатите от системата: аз говоря 2 езика на, по мое мнение, приемливо ниво, имам някакви енциклопедични знания (знам за какво се използва радиоактивния въглерод С14, имам идеи за преработване на софийския боклук /ще ги патентовам един ден, защото очевидно никой не се е сетил за тях/, познавам няколко метода на заваряване, познавам видовете дефекти в кристалните решетки, знам няколко наименования на немската армия пред годините) и какво от това? Мога да си напиша CV без да се замисля, защото нямам какво толкова да пиша, но познавам принципите, но как да убедя някой с мотивационно писмо, че искам дадена работа, след като ме интересува не тя, а заплащането? Как да разбера къде ми е мястото, щом 12 години никой не се е интересувал от моите заложби и желания, та дори аз не помня какви са?

А сега вървете разберете какво съм се опитала да кажа с този пост

Днес успях да прогоня поредния човек, който държи на мен. Дори не разбрах как стана. Накарах го да се чувства виновен за нещо дребно, а сега аз не знам какво да правя. Далеч е - не мога да го видя, не иска да го търся, а ми е мъчно…този път наистина не знам какво да правя. А обикновено имам отговор на всички въпроси…

Сега и това ми се тръсна на главата. Може и да са ме предупредили за него, ама на мен акъла ми от 1 месец насам е само по заводите, та може въобще да не съм чула и разбрала, пък камо ли запомнила. И сега ми идва като гръм от ясно небе и хич не ми се ходи, защото имам да правя наново фундаментално грешния си бизнес-план по Икономика на предприятието. А ако не го направя няма да има заверки, а трябва да е готов до сряда…уффф…

Стана така, че се скарах с много близък на мен човек. Уж се сдобрихме, но вече не мога да бъда открита с него. Усилено продължавам да го държа на страна от моите си дела и едва ли вече ще го допусна отново близо до мен. А това “близо до мен” означава не друго, а нещата, които планирам, които мисля и които чувствам. Доверието е важно нещо. Самотна съм.

Тотално съм се депресирала. Идват празници или вече дойдоха не съм сигурна, но на мен въобще не ми е празнично. Бях решила през почивката да взема да си свърша някоя и друга работа да си наваксам пропуските в ученето, да си доначертая чертежите и т.н. Така като гледам обаче хич не ми е до пълноценно използване на времето.

Тази седмица може би ще я изагонизирам цялата. Мързел, одеяло, висококалорична храна и вип брадър - не знаех, че мога да пропадна толкова, но явно мога. А иначе съм толкова деен човек. Ако не ме домързи ще взема да се постегна и да изпълня поне една част от плана за седмицата. Че после като се оправя (принудително) много ще я окъсам откъм време. А мразя да бързам по задачи.

За пореден път заявявам, че според мен най-нормалното нещо на света е като плащаш да искаш да получиш нещо насреща. Странно защо много хора това не го проумяват, а все гледат да минат метър. И аз като като клиент питам: “Ако вие веднъж ме излъжете, защо по дяволите си мислите, че аз ще ви стъпя във фирмичката втори път? И не е ли по-добре да ви бъда клиент няколко пъти с по-малка печалба, която ще се натрупва, отколкото веднъж да ми вземете много пари за нищо и аз да кажа на всичките си познати, че не струвате?”. Всеки, който се занимава с частен бизнес е хубаво да си помисли за това.

В един свой коментар в този блог Ивката подхвана темата за изборите - как Азис казал, че един ден щял да стане министър на културата и че като нищо ще вземе да стане, защото сега само неговите фенове ходели да гласуват. Логичният въпрос е: “И докато това се случва другите (тези, които не са му фенове) къде са?”. И защо те не гласуват? Обикновено отговорът е, че няма смисъл. Ами не е така - ето ви доказателството - такива хора като Азис се избират, защото гласуват техните привърженици. Дори и да е виждате смисъл, отидете на изборите, за да дойде на власт най-малкото зло. А кое е то - това вече е въпрос на възгледи и личен избор.