ImPRESSed

10 минути след полунощ е, а аз като че ли приключих вече. Говоря като закоравял счетоводител: “Приключих!”. Това ще ми пише на надгробния камък, заклевам се.

По-важното е, че сега съм изправена пред избор, който е от изключително значение за това как ще прекарам следващите поне 16 часа: след 6 часа трябва да се вдигам за унито, а още не съм легнала. Има ли смисъл да си лягам или да не се занимавам с глупости, а да нахлузвам слушалките и да пускам музиката?

Преди май на Оminaeshi бях казала, че човек става адски продуктивен като го притиснат скоровете, а даже не съм знаела колко съм права в това си твърдение. И снощи си легнах след полунощ, ама така и не можах да заспя до 6, когато трябваше да ставам и през цялата нощ си мислех как всъщност не трябва да съм в това легло, а в някое друго много по-голямо. И определено да не съм сама. Беше ми скучно. Друго си е да имаш с кого да си говориш. Поне докато ти търпи глупостите, защото неминуемо идва моментът, в който на този, дето те слуша, му писва и те отебава тотално. Това, колкото е лошо, толкова е и добре, ако си имаш чаршафи на рози, които да си разглеждаш. Друго си е да спиш в чаршафи с рози, особено ако си имаш идиотска нощница на розови и зелени точки, която адски ти убива, защото презрамките и са ужасни. Но все пак е на точки и това е единствената причина не само да я търпиш, но и да я обожаваш.

Имам си и ваза с разцъфнали трендафили, но да не си помисли някой, че обстановката в стаята ми е романтична: срещу мен блещукат 3-те светлинки на рутера и постоянно ми напомнят в кой всъщност век живея.

Докато го изпиша всичкото това се оказва, че нямам вече 6 часа, а 5:30. Е май дилемата ми вече е разрешена…

Източник: http://www.cityofsound.com/blog/images/dermensch_image.jpg

И така, освен всичко останало имам да правя и проект на технологичен модул по Индустриални. По задание машините ми са струг и фреза, творческо мислене можех да прилагам единствено при избора на робот.

Не ми се размотаваше да ходя до Окръжна и да се ровя в каталози с по 10 000 робота вътре, затова се доверих на избора на Снежка. И тя, доколкото рабрах, имала същите бавни машини като мен, което прави необясним избора на онзи връх на японското роботостроене, който е харесала за своя си проект. Както и да е. Всъщност обясним е - като направих някои (фантасмагорийно) груби сметки се оказа, че за времената се получават числа, с които много лесно се смята. Което пък адски ме улеснява! Преди да започна обаче трябва да намеря габаритите и още 1-2 характеристики на машините, което поне до момента се оказва ебати-мисията-невъзможна… Продължавам да се чудя откъде да започна! Може би все пак Kamasutra (Short Ambience Mix) на In Credo не е подходящ музикален фон за дейностите, свързани с проектирането на индустриални системи.

Мдааа…а понякога се получават и такива неща:

Източник: http://zedomax.com/blog/wp-content/uploads/2007/05/funny-escalator-1.jpg

Да, и досега си знаех, че съм на 20, но някак си не го отразявах като факт. През лятото ще ударя 21 и ще стана пълнолетна и според американците. И какво от това? Нищо не се промени преди 2 години в нощта на 6-ти срещу 7-ми август, т.е. не се изстрелях на дискотека още същата вечер, защото си имах по-интересни занимания

Чувствам се на 19 и това ми идва да кажа всеки път като ме питат за години. Странно е, че напоследък се случва все по-често. И започвам да приемам като комплимент всеки случай, когато ми поискат лична карта след полунощ По случая поздравявам всички с вече почти традиционната за блога петъчна песен:

След като на 23-ти вечерта Мери ме уведоми, че на 24-ти от 11 часа ще се занимавам с нейния проект по “Икономика на предприятието”, вече нямаше къде да бягам. И така, пристигна забележително точно и се заехме със сметките. На всеки, който ни познава, му е ясно какви диви факири на математиката сме и двете. Трябва да и призная, че има доста интересни виждания за това как се използва калкулатора…

Повече ме учуди реакцията и като предложих да измисляме разходите за транспорт - все едно от мен научава, че транспортните средства имат нужда от някакво гориво. Почти съм готова да си заложа огледалото, че и през ум не и е минавало, че все пак понякога се сменят и гумите на камионите и колите. След уточняването на тези подробности започнахме с измислянето на уводните думи, които в крайна сметка се оказаха почти 80% от обема на доклада. Тук решаващо значение изигра талантът ми по разпъване на локуми (споменавала ли съм, че бях на национален кръг на ХХV-тата олимпиада по БЕЛ?)

Понеже Мери доста късно се сети, че има да прави доклад (трябваше да го предаде в 14, вкъщи се материализира в 11), се наложи да се променят данните на един вече готов. В крайна сметка от първоначалния вариант нищо не остана и все пак не беше като да го е измисляла из основи. При всяко срещане в текста на думите  “пилешка пържола с пържени картофи” (оригиналният доклад беше за кръчма, ако не се лъжа) аз се тресях в конвулсии. Надявам се все пак, че сме сменили всички пилешки пържоли с пържени картофи със “стол с птици”. Да, първия път като ми каза това невероятно наименование на артикула и аз щях да ударя вежди в тавана, но ми беше обяснено, че е кръстен така заради тапицерията и резбата, които били с птички. Даже имах възможност да видя скиците и чертежите на нещата и изглеждаха доста добре - със сигурност биха се харесали на почитателите на викторианския стил мебели. В следващия момент Маринела почти ме докара до инфаркт като тържествено ми обяви, че смята да продаде 1 такъв стол за над 900лв. Вече виждах как доц. Ениманев я изхвърля през прозореца, ама се сетих, че бях видяла подобен артикул в една галерия и там чинеше близо 2 бона…Стол за 2 бона…представяте ли си го само!?

След като приключихме с изключително смелия проект на Маринела, щото в крайна сметка се иска да си адски смел и непукист човек, за да представиш нещо подобно пред публика, получих и възможността да си избера почерпка. Тук се ухилих широко и започнах да прехвърлям алтернативи в главата си. Ама Мери ме познава не от вчера и внимателно вметна, че все пак нещото, което и поискам, трябва да е реално. Така отпадна яденето на баклава при Босфора. Но успях да си издействам една мелба в най-големите жеги това лято Обмислях варианта за каса бира, която да споделя с приятели, но мелбата беше къде-къде по-изкушаваща…и само за мен!

Ако има нещо, което може да ми скофти настроението в петък вечер, то това е мисълта, че в събота сутринта пак съм на лекции.

Ако има нещо, за което съм склонна да се тръшна “искам пък!”, то това е дълъг и тънък блондински химикал с фламинго на върха. А от опашката на въпросното фламинго да излиза огромен пухкав розов помпон. Трябва да се вкарам в клишето пък! Лятото идва, ще си взема розова рокля, трябва ми и розов химикал.

Ако се случва да гледам особено глупаво, то това най-вероятно е моментът на събуждането, след като съм сънувала розови пантери и лилави слонове да играят карамбол и да си говорят за спорт. Трябва да намаля присъствието на Маринела около себе си…

Това, което искам да кажа всъщност е, че ако утре не си на лекции или работа, усили колоните и пускай:

(Все в някой момент ще се престраша да публикувам и линк към някоя чалга, а тогава, вярвам , mindbolt-ът ще се вдигне от Пловдив и ще дойде да въздаде справедливост. Е пък всеки има право на лош вкус нали?…Или!?)

Слушам си на Randy Crawford “Gimme The Night” (Chill Night Mix) и си мисля, че може би все пак вероятно животът е много, много, много хубав! Голяма песен! Заедно с “Anchorless” на DePhazz и  “Forever  Young” на  Alpha Ville правят тройка песни, достатъчно успокояващо действащи ми, че да се размекна дори, когато искам да убия някого по особено мъчителен начин.

Но Майкъл Болтън е титан! (И Сашо Роман също. Сега ме убийте с камъни)

Изпълни ми едно мъничко желание: И аз като Лид искам да знам повече за теб. Гледам си долу вдясно картинката на ClustrMaps-а и си мисля, че от тук преминават хора, които имат какво да разкажат за себе си и местата, на които са били или в момента са. Можеш ли да ми се довериш и да ми разкажеш някоя весела случка, която ти се е случила наскоро? Или просто да споделиш идея?

Обещай да не казваш на никого за амбицията ми да взема купа Кирчо! Втори пореден прекрасен ден в Русе…кога мечките се будят от зимен сън? Не е ли време вече?

И вече не може да се говори с мен пък!

 
Източник: http://www.sephora.com/assets/dyn/brand/5877/5877_hero.jpg

Започвам да разказвам за това какво не бива да причинявате на кожата си в името на красотата. Всичко започна на 27-ми или 28-ми март, когато ми попаднаха едни мостри на автобронзант. Аз понеже съм си любопитна и никога не съм използвала подобна козметика реших да видя какво е. И в това ми беше грешката…

Следобед докато се размотавах изкъпана и щастлива пред погледа ми попаднаха пакетчетата с автобронзанта. Прочетох внимателно инструкциите: нанася се равномерно на чиста кожа и се оставя между 1 и 4 часа да престои и след това се измива много старателно. Важен момент беше да се измият ръцете веднага след омазването с въпросния продукт. По-късно разбрах защо. Read the rest of this entry »

На 21.03.2008 г. вечерта се случи нещо, което ме накара да се усъмня в житейския си избор и жестоко разклати из основи представите ми за света и за мене си в частност.

Ето и самата история: Бяхме на маса с Мери и компания [тракторист, полицай (шегувам се), юрист, изживяващ се като нещо друго, 2 студентки и аз - трета]. Почти като “роднина, милиционер, роднина, милиционер…” Read the rest of this entry »

Защо когато се казва “след известно време” в общия случай времето въобще не е известно?

Понякога ми се струва, че българският е много странен език. Или пък моите възприятия са сбъркани? И за да не пиша друг кратък пост, ще разкажа тук за още едно свое откритие: радиото вече не е това, което беше!  Старата генерация говорителки никога нямаше да се запънат, да млъкнат на неочаквано място или дори още по-лошо - да запълнят дупката в мисълта с едно “ааааа” или “ъъъъ” или да започват всяко трето изречение със “значи”. Е добре де, патосът в гласа им не ми допада, но пък звучаха добре. Тази сутрин докато слушах радио имах чувството, че я карат на импровизация без сценарий. Или че говорителката си е забравила очилата и не може да разчете дребния шрифт. Или че аз съм прекалено претенциозна. Май проблемът е в мен…

И така днес заредена с енергия и готова за приключения излязох да насъбера впечатления от София.

Първото, което трябва да знае всеки новодошъл тук, са особеностите на движението по улиците. Докато в Русе не е добра идея да пресичаш по диагонал, то тук това може да се превърне в  последната ти идея въобще…За мен се оказа невъзможно в рамките на 5 мин. да пресека на мястото, което си бях харесала и след като най-накрая стоплих, че няма да стане моята, си минах по правилата - светофар и пешеходна пътека. Все още се чудя как така колите даваха път на пешеходците - дали защото последните бяха по-бързи и многобройни, или защото съм случила все на спазващи правилника? Утре ще разбера със сигурност. Толкова засега по този въпрос.

Цените: ами в Мола обувките са по-евтини, отколкото в Русе! Дрехите бяха на приблизително същите цени като вкъщи. Не го очаквах.

Гледки: преди като боядисаха архитектурните паметници на Александровска в пастелно оранжево, зелено и т.н. си мислех, че е идиотщина. Сега вече знам, че е мода, защото и тук го видях същото нещо, но за щастие не чак в такива размери (само 2 сгради). Като си изтегля снимките от апарата ще покажа за какво става въпрос. Сигурна съм, че това екстериорно решение е дело на същия автор, но тук някой се е усетил овреме да спре безумието…браво за което!

Хора: много отдавна не ми се беше случвало някой да ми се извини, след като се е блъснал в мен…

Следващо включване - утре!

Всичко започва с това, че Ива решава да пътува до София с влак. Оказва се в едно купе с чужденец, който впоследствие се разбира, че е холандец. Този факт е много съществен с оглед на случката, която ще се разиграе по-късно…

Бързо установявам, че комукацията на английски помежду ни няма да пробъде още дълго и затова с липса на каквато и да е надежда в гласа питам, дали все пак не говори немски. Човекът с видимо облекчение потвърди. А аз с още по-видим ентусиазъм се ухилвам и изкрещявам на ум “Gott sei Dank!”. Вече и двамата сме по-разговорливи.

По някое време при нас се появява нов човек - представи се като учител по философия. Казах му, че холандецът не говори български (имах си хас пък да говореше!). Третият ни спътник не ме е разбрал явно, защото застана срещу чужденеца и бавно (дума по дума) и супер съсредоточено започна да му говори на български! Попреведох това-онова, колкото да не се гледат един друг като извънземни. До тук цялата ситуация ми се струваше някак смешна, няма начин просто да не се вкарам в някой филм по време на пътуването. Никога не съм си мислила обаче, че някой ден някой ще реши, че не съм българка и когато в крайна сметка успея да го убедя в обратното, той да ми заяви, че немският ми е по-добър от българския. Ама наистина нито за миг не съм допускала, че учителят ще ме хване за слушател и накрая компетентно ще ми изтърси “Говорите български сравнително добре”. То вярно, че бяхме на различни диалекти, ама чак пък толкоз?!

Започвам по същество: Имам едно идване в София за четвъртък и петък и си търся някой с желание да ме разхожда из града през работно време. Въпросният човек, който ще се нагърби с тази задача трябва да е пример за гьонсуратлък, защото имам намерение да се държа като резултат от провал на генетичен експеримент, свързан с чифтосване между марсианка и японски турист…

Изисквания: (Сега си представете лелката от рекламата на Мтел)
- да не се впечатлява лесно (като ме види ще разбере защо)
- авантюристична натура (щото с мен може да се случи буквално всичко)
- да може да оказва първа и втора помощ. Или поне да има желание да се научи…
- да има свободен ден или поне част от деня
- да не се впечатлява от мек говор (защото нямам намерение да се правя на местна)
Амиии…това е!

Четвърти ден се опитвам да разчета какво съм писала на лекциите по Електроника и да проумея какво точно означават нещата от листите, които си копирах…и заклевам се, идва ми да си прережа вените!

Явно трябва да се примиря с мисълта, че и на следващото контролно ще пиша безподобни фантастики. Интересно ми е само доц. Тодорова какво ли си мисли докато ни чете безумията. Сериозно обмислям варианта да започна да пия Гинко Билоба, пък дано помогне да запомня формулите!

- един ден да събера смелост да си боядисам колата на оранжеви и зелени ивици - като зебра. И да и сложа огромна розова панделка на покрива!
- да се изплюя от покрива на Empire State Building
- да направя нещо вярно от първия път
- да изпия едно кафе следобед във Виена и да се прибера същата вечер

- да изям едно кило прекрасни соленки, по рецепта от преди 10 години. Не ми харесва как ги произвеждат сега.
- някой да се сети да направи шоколад, който се топи като милките, но да не е толкова сладък, защото чак ми става лошо. Идеалният вкус на шоколад е този на Млечен - онзи евтин шоколад със светлосинята опаковка. Той ми е любимият, макар и понякога да му изневерявам (ама наистина е инцидентно)

Преди седмица прочетох във в. “Утро”, че се организира шампионат по судоку в София, тази неделя. Вече си мислех как ще хвана влака и ще отида, но ентусиазмът ми беше мигом попарен, щом се сетих, че в неделя съм от 8:00 до 18 :00 на Финанси. Ето ти дилема! До вторник планирах как ще тегля една майна на финансите и ще отида на състезанието, но като поразмислих…не ми беше оферта да си рискувам заверката. Все пак за 10 часа лекции става въпрос, а това откъдето и да го гледам ми се пада почти 1/3 от хорариума.

Отказах се от състезанието, отказвала съм се и от много по-смислени неща. Надявам се следващата година на 24-ти февруари да нямам ангажименти и да имам възможност да отида. Оказва се, че за 2 дни ще пропусна 2 събития, на които исках да участвам - блогкампа и шампионата. Ебати, нито ще си поговоря някога с Цезар, нито ще стана финансист! За какво въобще го правя?!

Мокетите крият неподозирани опасности! Днес лично се уверих в това. Преди да разкажа историята, държа да уточня, че съм на 20, но това не означава, че не се държа понякога като на 10.

Работата е в това, че обичам да се пързалям по мокета в коридора (не питайте) и досега проблеми не е имало, освен може би съдраните пътеки на равни интервали от по 2-3 години. Днес обаче не успях да преценя скоростта и наклона и си закачих ръкава на дръжката на банята. Както е известно всяко действие си има равно по сила и обратно по посока противодействие. Уверих се на собствен гръб, т.е. задник, защото части от секундата по-късно вече бях седнала в коридора с поглед тип “преди малко тука кацнаха едни зелени и казаха, че идват с мир”. Позитивното в случая е, че за пореден път се убедих, че съм си същото детенце, а отрицателното са болките на мястото, върху което обикновено сядам. Това е особено неприятно предвид обстоятелството, че утре съм на изпит и съответно няма как да клеча права насред залата.

В тази връзка може би е нужно да уточня, че липсата ми няколко дни на блогърския фронт се дължи на дългата и неравна битка с тънкостите на латинския език. Засега гадът ме бие по точки, но ще видим утре какво ще стане. Ако се окаже, че съм успяла да науча цял език за 2 седмици ще си самостисна ръката и ще се самопотупам по рамото. Е не съм ли изродка?!

Един офлайн-познат ме попита на кого бил посветен блога. Отговорих му истината: “На никого”. Въпросът ми се стори доста тъп, защото аз пиша за себе си и нещата, които вълнуват мен. И аз като Оминаеши смятам един ден като ме хване старческата деменция да седна да си прочета блога от край до край и да спомня какво съм преживяла някога и какви глупости съм правила. В тази връзка си мисля, че е крайно време да седна да напиша и един ултра кифленски пост, за да не вземе някой да си помисли, че не съм като хората, на които се смея. Нали все пак се боря (или поне се опитвам) за един по-добър свят, а за да се решат проблемите е нужно първо да бъдат дефинирани…

И така нека да започнем с препоръки по отношение на клавиатурите

И въпреки всичко обичам. Повече или по-малко, толкова. Нищо не се е променило. Не мисля да променям и себе си. Няма ли ден на вселенската любов?

Звуков фон: Morcheeba - Slow Down [Erotic Lounge (Deluxe Edition)]

Честит празник на всички, които днес празнуват нещо! Трифон Зарезан или св. Валентин - всеки си решава. На всички влюбени пожелавам щастие и много радост, а на почитателите на виното - добра реколта

Който не празнува нищо, може да се размаже с кофа течен шоколад, да си лае с познатите в Skype, да си рисува на съвсем истински офлайн лист (който по-късно ще се окаже задната страница на протокол по Електроника…), да гледа “Окна” или просто да се търкаля в чаршафи на рози…такива неща. Приятно непразнуване!

Случваше се така, че няколко пъти си сменях фризьорката. Винаги, когато съм сядала на нов стол и съм казвала, че искам да ми се махне цъфтежа и да се възстанови формата на косата ми, са ми отговаряли, че “ще се опитам да махна съвсем малко”. Звучи ми…отчайващо!

Явно всички, които ходят на фризьор искат да им се запази дължината с цената на ненапълно премахнат цъфтеж. Дори ако е възможно да не им личи, че са се подстригвали. Аз обаче държа да изглеждам, хм…освежена. Изумяват ме странните погледи, които срещам след изявлението ми, че не дължината е важна, а цялостния външен вид.

Мисля, че минавам за непретенциозна. В крайна сметка спестявам ненужното усърдие да правиш нещо, ефекта което никой няма да забележи…Единственият случай, когато се проявих като малко по-капризна беше скоро, когато казах “не искам да ставам жълта, а руса” и млъкнах. Доволна съм.

Много рядко сънувам и обикновено доста добре се наспивам. Кое е по-добре - нощем да живееш в друг свят или да се отдадеш на покой? В главата си съм виждала как розови пантери и лилави слонове играят карамбол, макар да си нямам и представа от правилата на играта. Говорила съм и с хора, които никога не съм виждала, но съм чувствала по някакъв начин близки. Сънувала съм, че негър ме разхожда из Токио и там намирам отдавна загубената си първа сребърна гривна.

Веднъж се случи да сънувам, че както спя се събуждам от земетресение. Беше толкова истинско! Имах чувството, че къщата наистина се клати. Един от големите ми кошмари, който преживявам всеки път, когато съм стресирана или просто притеснена от нещо е, че бягам в една гора по залез. Нещо, което не знам какво е, ме гони и аз се обръщам да го видя, но то е невидимо. И все пак чувствам някакъв неописуем страх, като от смъртна опасност. Бягам от това нещо и успявам да поддържам дистанцията между нас, но усещам, че се изморявам и че скоро няма да имам сили да продължа. И все пак това нещо ме гони през цялата нощ! Събуждам се, когато се спъна, падна и вече очаквам нещото да ме настигне.

И това е един и същи сън всеки път от години насам! За толкова време трябваше да съм свикнала с него и вече да не ме плаши, но ужасът винаги е голям. Абсурдна работа! Предпочитам нощем да виждам как си украсявам стаята с балони и храня катерици със сладолед…

Аз само минавам да съобщя, че вече се пиша в графата “студентка от тъпите, дето си влачат изпити”. Твърдо съм убедена, че щом на редовната сесия не съм имала 3 по статистика, сега вероятността да съм изкарала е още по-малка. Трябва да видя кога е датата за ликвидацията…и да взема да свърша това, което не направих снощи, а именно да се напия от мъка. Въпросът е принципен. Не ми се дискутира тази тема, затова ключ. Не съм сигурна дали утре ще имам желание да пиша нещо ново, трябва да си реша някои проблеми…

От няколко дни се опитвам да открадна всяка свободна минутка и да я профукам в съзерцаване на произволна точка в пространството. Но когато погледът ми попадне на половинметровата камара учебници, които трябва да прочета през следващите месеци, се връщам в реалността…но въпреки всичко продължавам да си сърбам кафето и да зяпам през прозореца.

Днес трябваше да е един много спокоен ден. Казвам “трябваше”, защото си мислех, че ще е такъв. Въобще бях забравила, че е Трифон Зарезан - брат ми, дядо ми и един колега имат именни дни. И плюс това нашите празнуват 21 години от сватбата. Денят беше всякакъв с изключение на тих и спокоен.

А утре пак съм на статистика. Даже не съм сигурна дали въобще трябва да ходя. Дълго е за обяснение…