Последната история за 2008

Вчера вечерта слязох до центъра, за да изчакам Мери да свърши работа и да се видим със Свилена и Радостина. Беше ужасен студ, от онзи смразяващия, дето се получава от комбинацията „-10 градуса“+вятър. Ръцете и ушите ми са вече премръзнали, сложила съм си пухената качулка, която ме превръща в кон с капаци. И вървя.

По центъра няма много хора, но пък наличните ходят по двойки гушнати. Спира ме една група от няколко души, компания момчета и момичета. И ми говорят, питат ме нещо. Румънци естествено. Там е работата, че аз ги разбирам какво ми говорят, но не мога да разбера на какъв език го правят. Ясно е, че или е на немски или на английски – щом ги разбирам. Но мозъкът ми вече е толкова премръзнал и аз продължавам да се чудя на какъв език да им отговоря. Вече постоплена от треперене от студ, влизам в обороти и решавам, че английският като по-разпространен език следва да е решението на загадката ми. Упътвам ги към общината (която е на 300-400м, сладури ). Разбрахме се. Много глупаво се чувствах.

Едностранна комуникация, двустранна комуникация

Имам страшно много познати. Това обаче не е причина да не ми е трудно да общувам както с мъже, така и с жени. Винаги съм се чувствала като пълна тъпачка, когато е трябвало да се представя на непознат човек и да завържа някакъв разговор. Определено не ставам за търговски представител. Това за мен са една особена категория хора, които умеят да завързват разговор с всякакви чешити, включително и със социопати като мен.

Умея обаче да поемам информация – да чета и да слушам. Умея да се интересувам от много неща.

Не мога да проумея обаче защо в женските списания основна тема са мъжете, свалките и шопинга (мразя тази дума), а в мъжките – лайфстайла (ебаси думата), жените и колите. Странна е някак си идеята, че щом принадлежиш към даден пол и вече си абсолютно неспособен да се интересуваш от неща, различни от изброените. Все още го няма МОЕТО списание, в което да няма рубрики и постоянно повтарящи се теми, но пък да има особен характер и мнение. Може би точно това липсва – алтернативното мнение. А всъщност то е истинското. Масата жени в България не сме нито безмозъчни барбита, нито „слънчасали феминистки“. В прав текст това означава, че можем да смиламе информация, която не ни е представена като комикс, но пък са ни досадни тежките монографии.

Накратко: Абе за какво са ви маркетингови специалисти в редакциите, като не ги използвате!? Щото е очевидно, че има огромна група хора, чиито претенции не са покрити. От цялото ми обкръжение има само 4 души, които си купуват списания и то нередовно. Хм?

Всичко започна, когато…

…дойде време да се уча да чета. Четири години в Левски, в един клас с Велимира. След това се разделихме, защото се преместих в Немската (нещо, за което и до днес не съм сигурна дали съжалявам или се радвам).

След доста години раздяла се видяхме. Веднага се усетих, че я познавам, но въобще не можех да си спомня от къде. Няколко минути човъркане в паметта и си спомних. Прекарахме няколко часа в приказки и разкази с коя какво се е случило. Успях да я разпитам за всички от класа. Разменихме си телефоните.

Още няколко години по-късно, т.е. днес и се обадих. Говорихме. Ще се видим в края на януари най-вероятно.

Напоследък ми се случват само хубави веща. Щастлива съм.

Фук-фук

Имам най-хубавите лампички за прозорци на света. Пия най-хубавия чай на света. Пуснала съм си прекрасна, нежна и чувствена музика. Топло е. Една от най-хубавите ми вечери от много време насам.

Почти 2009 години по-късно

За една година могат да ти се случат невероятно много неща. Като че ли този път преобладаваха лошите.

За пръв път наистина осъзнах, че смъртта не е нещо, което го има само по филмите. Размина ми се срещата с нея, но остана страхът да не загубя много близък и ценен за мен човек. Беше доста мъчително преживяване и се надявам да не съм прехвърляла отрицателните си емоции на хората около мен. От тогава минаха 3 сезона, 3/4 от годината, а все още не мога да се отърся.

Занимавах се с много неща. На голяма част от тях съм отдавала прекалено много внимание. Обичам нещата да се случват. И някак си не се гордея със себе си. А може би трябва. Ще бъде хубаво, ако през 2009 имам много много възможности да свеждам глава в лицемерна стеснителност: „Да, това съм аз. Дребна работа, всеки щеше да се справи…“, макар че в случаите, когато човек получава някакво признание, е ясно, че не всеки е щял да се справи. Приятно ми е да ми се подмазват. Някои хора така го умеят това…

Много пъти потвърдих златното правило, че не е важно дали разбираш или нямаш представа за какво ти говорят. Важното е да гледаш интелигентно и да изглеждаш уверена. Тогава всички ти вярват.

Оказа се, че съм имала толкова много приятели, за които не съм подозирала. С по-голямата част от тях никога няма да започнем да се виждаме редовно и да пием кафета в почивните дни, но пък знам, че винаги ще имам на кого да звънна.

Много хора ми дължат пари. Хубавото е, че всички си връщат заемите. Оказва се, че съм доста крупен кредитор. След празниците, когато си събера вземанията, ще мога да си позволя някои дребни глезотии. И най-накрая ще отида до оптиката за нови лещи. Продължавам да не разбирам хората, които не се нуждаят от корекция на зрението, но пък носят цветни лещи. Или пък очила с обикновени стъкла без диоптър. Или пък слънчеви очила през нощта. Или в дискотеката. Започвам да си мисля, че аз съм сбърканата.

Опитах да съм руса. Беше страхотно! Пак ще го направя!

Запознах се със страшно много нови хора. И всички си мислеха, също като мен, че светът се върти около тях. През 2009 предстои да им докажа, че светът се върти САМО около мен. Точка.

През август не отидох в Гърция. А много исках. Надявам се догодина да имам с кого. Всъщност прекарах най-ужасния рожден ден в живота си. Започнах да се чудя дали всъщност рождения ми ден е повод за празнуване.

Свалих 15 килограма за 2 месеца. Добро постижение, нали? Не че имах нужда от него, изглеждах си прилично. Но пък така ми подейства на самочувствието! През септември наистина започнах да се харесвам с рокли. Сега е студено за рокли, но пък е идеално за топли меки пуловери и високи бели чаши с горещ шоколад.

Почти не съм излизала по клубове и дискотеки. Остарявам ли? Определено ставам скучна. Като че ли вече не намирам кой знае какво очарование в музиката и танците. Спокойно, поне не съм пропяла още. И нямам намерение. Дълга история, някой друг път ще я разкажа. Само някой трябва да ми напомни. Не всеки мрази пеенето като мен.

Взех си Статистиката. Запазвам дълбокото си вътрешно убеждение, че тази дисциплина е сериозна причина човек да си смени специалността.

За пореден път съм сама. Тъпото е, че този път дори се чувствам сама. Ще ми мине. Както винаги… *отегчено*

За пръв път си избирах подаръците сама. За пръв път наистина харесвам абсолютно всички. Нямаше изненади. Странно се чувствах.

Изпратих мейл на Ирена. Липсва ми. В Русе има толкова много хора, а няма човек като нея.

През 2009 искам:

• да правя неща, които ще ме радват и ще ме карат да се гордея със себе си (имам няколко наум)
• да имам всичкото време на света за приятелите си (които вече не ме викат с тях на кръчма, щото съм била много заета и така или иначе съм щяла да им откажа)
• по-малко да мрънкам и повече неща да променям (към по-добро)
• най-накрая да си направя почерка четлив (не само за мен)
• да си намеря нов любим автор за четене (който е написал достатъчно много неща, че да не успея да го довърша за 1 година)
• да редя пъзели с приятели (може и само с един приятел)
• мартинито да поевтинее малко (защото съм бедна студентка, но това не е причина да се тровя със скапан алкохол)
• да се изруся отново (ами то това ми идва от вътре. Сигурна съм, че по-голямата част от вас ще ме разберат)
• …да не ми се смеете на желанията! – Всички искат да са здрави и щастливи. То това се подразбира. Аз искам конкретни неща (освен здравето и щастието) (и тризонета в центъра на Русе, яркочервената кола, убийствения маникюр, кученцето в чантичка, платинената кредитна карта, солидната банкова сметка, онази невероятна черна рокля, сещаш се…)
• и масаж с шоколад!
• и още една камара неща, които ме поставят в Топ10 кифли на републиката. Но не ми пука!

Best of…Music Idol Bulgaria

И те са дали нещо на света! Представям ви подборка класически произведения, които ще останат в историята на българската музика и ще пребъдат в YouTube:

Нещо различно:

Драги меломани, Иван Ангелов на вашето внимание. Къде се покри този ненормалник? Едва ли съм му най-голямата фенка, но ми харесваше да го слушам (по възможност без да го гледам).

И една много обичана от мен песен. В едно хм…“ставащо“ изпълнение на Нора:

Това момиче има страхотен глас. Можеше да я изпее много по-добре. И все пак ще продължавам да събирам всички по-добри или по-лоши изпълнения на “Ain’t no sunshine“.

Неколедна песен

Сигурна съм, че вече на всички им е писнало от коледни песни. Ето ви нещо наистина неколедно. Нищо, че не е петък. Enjoy!

710: Хубавият подарък

Странно ми е сама да си избирам подаръците. Но пък са точно такива каквито ги искам! Най-накрая се наканих да се поразходя по магазините и да си харесам кожено портмоне. Отне ми само един ден. Обикновено, когато избирам нещата, за които се надявам да ми служат дълго време, се размотавам със седмици докато се реша. Това е и приичината близо 10 години да си нося кожената раничка преди колебливо да се опитам да я заменя с друга чанта. Е замених я, но така както са тръгнали нещата, отново ще се върна на нея.

И така вече съм горда собственичка на най-идеалното портмоне за мен. Сега когато избера и в кой SPA-център да си подаря масаж с шоколад (нещо, за което също много отдавна мечтая), Коледата ми ще стане наистина незабравима. Дребна работа, но пък в крайна сметка не всеки ден получаваш нещата, които искаш, нали? А масажът с шоколад не е нещо, което бих си подарила в обикновен ден и определено не е нещо, което приятелите ми ще се сетят, че може да искам.

Приятно посрещане на Новата година на всички!

Хумор

Някои хора не се усещат, че разказвайки вицове за полицаи/адвокати/митничари/лекари/учители/програмисти, могат да обидят човек. Не го правете. Хуморът трябва да развеселява, не да принизява и иронизира. Поне не и хуморът, насочен срещу хора.

Весели празници! И дано през следващата година всеки си получи заслуженото.

Късметче

Мразя изненади! То не че досега хората са били очаквани и не че не са били ебаси разочарованията…кой знае на какъв психопат ще се натреса този път. Нищо не разбирам от мъже.

Весели празници на всички! И дано всеки си получи заслуженото!

(И все пак толкова си харесвам късметчето. Остава да чакам. Уф какво ми става пак!?)

Невъзможна работа

Този семестър някой идиот беше решил, че е адски важно лекциите ми да почват в 8 сутринта, което означаваше, че аз ставах в 6. Като ставаш в 6:00 упражнението със слагането на лещи е доста изтощаващо и образуващо нерви. Това беше причината да започна да правя нещо, за което лятото се кълнях, че няма да се случи, а именно тръгнах пак с очила. Естествено аз пари за нови очила нямах (то пък кога ли съм имала!?) и започнах да нося едни стари, които много трудно понасям.

Всичко беше нормално, докато днес не си сложих лещите и установих, че нещо светът не е на фокус. Определено ми е адски дискомфортно и решавам, че е крайно време да си вдигна мързеливия задник до оптиката и да си взема нови лещи. Мръщя се и мрънкам на ум как мразя да ми правят очни прегледи и да ми светят с фенерче ту в едното, ту в другото око. В този момент ми просветва, че нещо с диоптъра ми май не е както трябва. В следващия момент през мозъка ми минава споменът, че с очилата 2:75 цял семестър се чувствах супер, а с лещи 3:75 ми е кофти. Цял диоптър надолу. И това ако не е причина да си удариш гъза в тавана!

Още ми е доста непонятно как се е случило това офталмологично чудо. Като се зачудя за тези месеци смених 2 монитора, но пък времето, което прекарвах пред компютъра се увеличи почти двойно. Пих някакви хапчета, но не вярвам да е от тях. Всъщност започнах да ги пия от любопитство. Хм…

Мълчание

Много пъти ми се е искало да изкрещя: „Млъквай и слушай! Сега аз ще говоря!“. Не мога да намеря обяснение защо все още не съм го направила.

Оставям другите да говорят, правя се, че ги слушам. Отегчително е, но в крайна сметка никой не ми плаща, за да отварям очите на хора, които считам за по-глупави от мен. Нали така?

Вечерна анкета

Петъчна песен

Този път нещо различно и непетъчно. Приятни почивни дни на всички!

Световната конспирация срещу Ива – 1:0

Почти цялата неделя я прекарах в писане на курсови и в резултат имах готови ИИ и Маркетинг.Всъщност ги приключих в понеделник към 2:15 през нощта, защото от тогава ми е последния спомен за поглеждане на часовника. Имах идеята да започна и проекта по логистични, но добре, че се отказах (изводът се вади от събитията по-късно). Неделята ми беше отвратителна.

Понеделникът ми беше отвратителен. Естествено защото пак писах курсови цял ден след като се върнах от лекции. А бяха минали не по-повече от 14 часа от писането на неделните… И вторникът ми беше отвратителен, защото си профуках целия ден в съчиняване на витиевати фрази и на всичкото отгоре не можах да приключа и в резултат нямах нищо. Срядата ми беше покъртително влудяваща и за пореден път почти безсънна. Или по-скоро срядо-четвъртъка, защото пак писах като идиот до сутринта, полегнах за мъничко. В последствие се оказа, че мъъъъъничкото все пак е 3 часа и половина, след което ми звънна алармата на телефона, която нямам идея кога съм настроила и с каква цел. Довърших скапаната курсова по комуникации. Часът беше 7 сутринта и аз реших леееекичко да си позатворя очите, за да се поосвестя малко. При отварянето им установявам, че вече е 8:20 и аз трябва точно в този момент да напускам апартамента и да заключвам отвън. Вместо това все още съм по кафяв анцуг, сини чорапи, розови чехли, немити зъби и невчесани мисли.

Успявам по някакъв начин за 5 минути да се вкарам в (относително) приличен вид и се изстрелвам към спирката. Там намирам 2 ухилени същества, които също като мен фатално закъсняват за контролно, но пък не им пука никак. Пристига нещо, не помня вече дали беше тролей или автобус, и аз съм вече твърдо решена, че независимо на каква цена ще се случи, аз ще вляза в него и ще пристигна в университета само с 10 минути закъснение освен ако не стане пожар, наводнение, химическа атака или бомбардировка над страната. Изпълнявам намерението си. 9:05 съм пред централен корпус и със сетни сили се засилвам към 12-ти. Озовавам се пред стаята и гледам на вратата залепена бележка: „Контролното на Индустриален мениджмънт ще се състои в зала 1.407. Моля всички студенти да са там преди 8:45″. При което на мен ми умира коня направо. Часът е 9:15. Засилвам се обратно към централен корпус и вече наистина пряко сили се изкачвам до последния етаж и се намъквам в залата. Няма да описвам каква картинка заварвам там, но все пак същественото е, че получавам тест и казус, и заедно с тях 20 минути да ги реша. Предавам си победоносно курсовата, книжката и каквото там още има и решавам, че трудното за деня е минало.

Греда! Пак не съм разбрала, че по ИИ ще имаме контролно. Вече някак примирено вадя лист, написвам нещата, които се искат от мен и приключвам. Отивам на Маркетинг за последни упражнения, вземам заверката и се прибирам у нас. Идва ми да ревна…все още ме чакат една камара проекти и курсови.