Една събота в Бяла

Много отдавна не бях слушала музика. Тази вечер въртя малко lounge и ми е едно такова страшно петъчно – все едно съм приключила седмицата на плюс и съм свободна без угризения да изляза някъде навън с хората, които обожавам. Невъзможно е да не е лято и мартинито да не е студено. По някакъв начин се чувствам цяла и щастлива. Може би се връщам към един позабравен вече начин на живот.

Обещах да напиша какво се случи в събота – бях в Бяла. Там с още няколко човека правихме социологическо проучване. Аз не бях точно в града, а в едно от близките села, май Босилковци се казваше. И двамата, с новия ми познат Стефан, трябваше да анкетираме 20 човека. Преди да отидем си мислех, че ако има недоволни клиенти на фирмата, за която правихме проучването, ще ни подгонят с мотиките – нищо подобно.

Решихме да пообиколим селото, за да обхванем всичките му миникварталчета. Видяхме една жена да си прекопава градинката пред къщата и решихме да открием анкетьорсия сезон с нея. Процедурата си е ясна: „Добър ден. Правим независимо проучване на дрън-дрън-дрън, бихте ли ни отделили няколко минути?“. Е да, ама какво ми беше изумлението, когато на нашето „Добър ден!“, беше отговорено с „Hi! Do you speak English?“. Как е възможно първият човек, който анкетирам в забравено от Бога село, което чувам за пръв път и в което най-вероятно никога повече няма да отида, да се окаже английска бабичка!? След като си направихме криво-ляво анкетата на английски и изразихме учудването си от факта, че първият човек, който срещаме е чужденец, тя ни осведоми, че в селото имало и американско семейство и някакви французи май. Сбогувахме се 10 минути като минахме през целия церемониал, включващ „God bless you“ (бях останала с впечатлението, че това се казва само като нашенското „Наздраве“, ама явно не е точно така). В крайна сметка се разделихме много топло и със Стефан бяхме вече доста обнадеждени за по-нататъшното протичане на интервюто ни.

Втората жена, която анкетирахме беше българска бабичка и определено не беше толкова отзивчива. Освен това беше от онези ужасно дразнещи ме Съпруги, които държат да се консултират за всичко с мъжа си и нищо не правят без негово разрешение. Абе ти в кой век живееш бе, бабо!? Все пак успяхме да научим от нея, каквото ни беше нужно. Вече бяхме решили, че няма да продължаваме по същата методика с анкетата.

И отидохме в селската кръчма. Там открихме бившия кмет, настоящия кмет, водопроводчика, който е правил водопровода на селото през 1964 г., бивш военен, бивш полицай, кръчмарката, която е учила в Русе и още доста интересни хора. Разбрах, колко много имам да уча от живота още. И колко е напред с материала Стефан.

За да им влезе под кожата, първо се запозна с всички, разказа за какво става дума и им поръча по една бира. Естествено всички станаха много отзивчиви, а ние получихме възможност да си свършим работата бързо-бързо. Плюс това имахме и представителност – на едно място бяхме с хора от всички краища на селото. На излизане от кръчмата Стефан беше вече на 2 бири, но почти бяхме приключили. Оставаха още 3-4 анкети, които направихме в Наркооп-а и около него. Дооформихме надписите – имена, място на провеждане и т.н. и бихме отбой. Другите групи, в Бяла по кварталите и с. Пейчиново, също бяха готови и се събрахме в Бяла на оперативка. Оказа се, че при всички е минало също като при нас без инциденти с изключение на хората, които трябваше да покрият циганската махала в града. За мен обаче беше доста интересно преживяване.