Страх

Почти всеки ден вървя по ул. “Манастирище” – минавам покрай бл.22, пресичам международното, спускам се по въпросната улица, прескачам линията и съм на пазара. От там – според зависи. “Манастирище” е улица, на която има само къщи с дворове. В тях има кучета. Те ме познават много отдавна и нямам никакви притеснения да минавам от там, защото не ме лаят и не скачат по оградите и вратите като ме видят. До днес…

Този път вървях в обратна посока – от пазара към вкъщи и още в началото си имаше необичайно оживление. От всеки двор се чуваше лай. В първия момент не обърнах внимание и си продължих и около 150м по-нагоре разбрах причината за шума. Една миниглутница от 4 доста едри кучета минаваше от там. Моментално настръхнах, защото животните очевидно бяха гладни. Имах 2 варианта – да мина покрай уличните кучета и да се надявам да не ме нападнат или да се метна през някоя ограда право при ротвайлера или немската овчарка и да се надявам, че ме познава достатъчно добре, за да не ме изяде.

Понеже Господ и досега винаги ме е пазил, реших да му се доверя и този път и минах покрай уличните кучета. Две от тях ме последваха нагоре почти до международното, а аз през цялото време бях в прединфарктно състояние. Накрая ме оставиха, ама на мен още ми е свито сърцето. Толкова, ама толкова много се страхувам и мразя улични кучета!

Силно се надявам подобно усещане да бъде изпитано от всеки, който си оставя болонката или немската овчарка свободно да прави поколение из квартала през времето, планирано за разходка. Постоянно, всеки ден ми се налага да заобикалям изгладнели и освирепели мелези. А се страхувам от тях! И не само аз…Но за сметка на това не ме е страх от змии. Нужно ли е да развъдя такива из квартала и да има нахапани, за да вземе да се сети някой, че от време на време е нужно тези животни да бъдат разкарвани от тук, да ги кастрират или умъртвяват – все ми е едно! Нужно ли е да ме ухапе някое болно, гладно и освирепяло куче, за да започне да се почиства този град от бездомните животни?!

Естествено проблемът може да се реши лесно – залагам подходяща отрова покрай контейнерите, от където се хранят и съм сигурна, че популацията ще намалее поне на половина. Това, което ме спира е, че много от майките в квартала си зарязват 2-3-годишните деца да играят и сядат на приказка, което предполага, че ако помиярите разнесат отровата е много вероятно да се натрови и някое дете. От друга страна не считам за нужно аз да се занимавам с тази дейност при положение, че това е работа на общината…Наистина не разбирам защо е нужно да има нахапани, за да започнат да се вземат някакви какви да е предохранителни мерки. Пък колко са ефективни е друг въпрос!