Лично отношение

Днес мярнах заглавната страница на „168 часа“. Най-горе в ляво беше написано: „Синът на емел етем влезе в бизнеса с недвижими имоти“. Реших, че написването на 2 имена (лично и фамилно) не е възможно да е печатна грешка, а дори и смело да приемем, че е,  то изглежда трябва и коректорът на вестника да е спял, хм…все пак за първа страница става дума. Сигурна съм, че е лично отношение. Или липса на уважение. Или и двете.

Другата ми теория е, че или има някаква радикална реформа в българския правопис, за която аз сега научавам (имената на министри се пишат с малка буква или журналистите са до там неграмотни, че не са забелязали грешката. Изключвам и двата варианта. Първия, защото българите по начало сме традиционалисти и тежко и горко на този, който посегне на езика, азбуката и правописа. Вторият вариант също го игнорирам, защото изпитвам някакво по-специално уважение към журналистическата професия. За това обаче ще обясня някой друг път.

Та какво ще кажете за този вариант на изписване на името? Има ли резон?

За анонимността

Автор: PierrotАнонимността развихря омразата, анализаторските умове, конспиратоските агенти и самотните ръкоблудци. В интернет тя ражда доста странни събития, постове и коментари почти номинирани за Пулицър, както и омраза, достойна за австрийска опера и руски диригент. Но анонимника дали си помага по този начин или се целува с най – големият си враг: факта, че е никой?

Петър Стойков писа за правилата за добър блог. Едно от тях е “Бъди уникален”. Е, анонимността те потапя в море от такива драскачи като теб. Спамъри. Преди месеци бяха хейтъри ( ах, как ми харесва тази дума… ), но с моето все по – задълбаване в блоговете и онлайн източници на информация те стават просто спамъри. Както дразнещата реклама, така и тях ги подминавам вече като сфетофара на малката квартална уличка – ненужни, но съществащи грешки. Що правят анонимниците в нета? Даже Иван Бедров осъзна на своя глава колко са дразнещи…и текстът продължава тук! 

Предполагам почти всеки, който поддържа блог се е сблъсквал с този проблем. Петър Ванев много човешки е обяснил защо е дразнещо, изнервящо, на моменти смешно, в други – тъжно, но винаги откровено просташко.