Институцията и аз

Модерно е да се говори за работа в екип. Лошо няма, стига да има комуникация. Когато такава липсва, виновни няма, а на този, който се опитва да си свърши някаква работа, налагаща взаимодействие с “екип” от “хора”, му остават 2 варианта:

- да пие една студена вода и да се откаже
- или да направи като мен – да строши един ден, да вдигне един луд скандал и да получи това, което му се полага. Някак помежду другото остава факта, че се наложи да се направя на идиотка пред поне 30 души…

На мен, като гърмян заек, ми е ясно, че в този моя университет всичко става с много зор. Особено що се отнася до услуги, които не се заплащат. В конкретния случай на мен трябваше да ми се признаят 2 оценки, за да не ми се налага да кисна няколко безсмислени дни в унито, за да слушам нещо, което вече съм чувала и за да не ми се налага пак да ходя на 2 вече взети изпита…

С доц. Трифонов проблеми нямаше - завери ми веднага, каза да отида в канцеларията с другата книжка да видят, че наистина я има тази оценка и да ми я впишат в протокола. На изпита да дойда само да ми я напише и в книжката. Не ми стана много ясно защо не ми я написа веднага, че да не се налага пак да се разкарвам, но ОК, по-добре е от нищо.

По друг начин обаче се получи при Чернев. При тази откачалка имах миналата година втория семестър и понеже ми е ясно, че има нещо разбалансирано в главата, реших да изчакам да свърши с лекцията, а не да му нахлувам по никое време в залата. Чакам, чакам, чакам…не спазва почивки. Леко съм изнервена, но убедена съм, на полуприспаните ми колеги в залата им е било по-кофти от на мен. Между другото много интересна картинка бяха като ги гледах през прозорчето на вратата (от вътре е огледално) – олицетворение на отегчението  Излегнали се вече във всички възможни пози, означаващи “няма ли да свършваш вече?!”. Както и да е – пусна ги почивка.

Ама се оказа много бърз! Докато успея да реагирам, той вече беше излетял от залата и хич не го и видях накъде изчезна. Решавам, че ще го чакам вътре. Влизам аз, лафче с другите и чакам. Появява се той в края на почивката с още един костюмиран и нещо много съсредоточено обсъждат контактите на стената. Заклевам се, не съм виждала други хора, които да са толкова впечатлени от външния вид на въпросните съоръжения. Костюмът излезе и аз се засилвам към Чернев и почвам да обяснявам какъв ми е проблемът и какво искам от него.

Приключвам с изложението на искането си, следва драматична пауза от 10-ина секунди. След това с много тих и заплашителен глас ми съобщава, че не можел той да ми подпише сега, защото какво била щяла да каже русата колежка, на която вече бил отказал да и даде автограф и я бил накарал да стои цял ден до 17 и да го чака да му дойде кефа. Плюс това бил казал вече кога щял да подписва и коя съм била аз, че да идвам и да му искам подпис предварително. Поглеждам го неразбиращо и му припомням, че аз не съм длъжна да стоя, защото имам призната оценка и от него искам само да ми подпише, че да си ходя. След което го уведомявам, че аз едва сега се появавам и няма откъде да си имам представа какво е бил говорил на колегите. Като на човек му обясних за какво става въпрос. Отговорът беше, че не било негова работа да заверява оценки и ме сиктирдоса по посока канцеларията на ЮФ.

Материализирам се там, посрещат ме топло. Обяснявам каква ми е мъката. Обяснявам на жената като човек, и тя като човек ме разбира. Прати ме да снимам листа от книжката и да и го занеса. Нанесе там каквото трябва в протокола и каза, че всичко е ОК, но хубаво ще е все пак да мина през преподавателите да си получа подписите, пък и не било редно тя да пише оценки. “Уффф”, мисля си аз и вече виждам каква разправия ще имам с Чернев (той не можел да сверява оценки, тя не може да ги вписва?!). Излизам от канцеларията и виждам Теодор и Светла да чакат. Давам им книжката да ми я пробутат между другите и решавам въпроса. Доколкото разбрах от Дари, онзи е подписал, остава само да отида след изпита и да ми напише най-накрая оценката. То тогава какви циркове ще има, ако реши да ми се направи за нещо…

Наистина не схващам логиката защо един трябва да сверява оценки, друг да ги нанася в протоколите, трети да ме изпитва, четвърти да ми заверява…а аз се разкарвам между кабинети и кабинетчета в търсене на справедливост. В каква дълбока заблуда съм живяла само, мислейки си, че 1 час все пак е достатъчен, за да получа едно число и един подпис на една все още празна страница. Не е за вярване. И никой не знае какво правят другите. Никаква координация няма между звената. Само като пример: размотават се някакви папки с някакви списъци, а никой не знае още колко точно хора сме в двете групи…замислям се.