Ориентировъчни

Миналата година към април-май месец Мери решава, че иска да става студентка във Велико Търново. За целта първо трябва да се отиде до там и да се запише за изпитите. Вдигаме се двете сутринта с влака, времето е прекрасно – от онези дни, когато знаеш, че ще стане много топло, а утрото е приято хладно. С две думи „прекрасен ден“.

Купуваме си билетите и преди да се качим Маринела ми съобщава със сериозен тон, че тя, видиш ли, на чуждо място не можела да спи и колкото и да е сънена във влака била щяла да стои будна, докато пристигнем. Това сигурно нямаше да го запомня, ако не се беше разложила на седалката на петата минута. Пък аз обичам да гледам през прозореца и точно това правех, докато тя спеше. По едно време Мери се събуди и започна да ме забаламосва със себе си, в което иначе няма нищо лошо, стига да не бяхме на гарата в Горна Оряховица. Там трябваше да сменяме влака и точно това беше нещото, което забравих. Но понеже, аз си ходя с късмета, по едно време малко преди влакът да потегли, един мъж от нашето купе ни попита на къде пътуваме и точно като си отворих устата да му кажа се сетих, че ние ТРЯБВА! да слизаме. Последното се случи почти в движение. С това приключихме с екшъните за първата половина от деня.

Пристигаме благополучно в Търново. Маринела не спира да ми опява, че иска да се връщаме с автобус и така, докато не клекна на това и желание. Заемаме се да търсим мястото, където трябва да се записва. Намираме го, но там откриваме и ОГРОМНА опашка. Оставих я да си попълва документите и излязох да се разхождам. Така поне час, аз съответно съм на някакъв друг край на града, когато тя ми се обажда и ме пита: „къде си?“. На което аз отговарям: „Амиииии…тука съм…“

Както и да е – намерихме се с 300 обяснения и лутания. Останалата част от деня беше много добра. Между другото в Търново е най-добрата пицария, на която съм била.