Криза в общуването

Колко често се случва да искаш да изразиш някакво отношение към даден човек, а да не намираш думите или начина. И да пасуваш. Защото си нараняван и отблъскван многократно и се страхуваш. Понякога човек просто има нужда от насърчение.

Като се замисля колко много хора не знаят, че държа на тях, и ми става тъжно и може би дори самотно до някъде. Знам, че грешката е в мен и се опитвам да променя тази си природа. Трудно е.

Доста пъти в момент на яд съм наричала някого “некадърник”, “тъпак” и т.н. Истината е, че никога не съм го мислила. В момент на гняв аз не умея да разсъждавам и по-късно съжалявам за казаното. Там е работата, че другите няма как да знаят, че аз всъщност нямам лошо отношение към тях…макар и наистина изглежда като такова. И не – просто не умея да се извинявам и каквото и да се случва, аз не мога да се насиля да кажа “извинявай”.

Причината за този пост е, че не прецених правилно един човек. Сега знам, че е нещо много повече от това, което си мислех преди и се надявам да успее да намери това, което търси. Надявам се и да съм му помогнала донякъде, макар и моят начин да не му е допаднал. Дано поне е бил полезен опит.

И все пак странно е да получиш помощ от някой, с когото иначе не можеш да се дишаш