Моменти, които се опитвам да избягвам

Рядко, че даже почти никога не си признавам провалите. Не обичам да си показвам слабостите, не знам защо и кога се научих да го правя. Иска ми се да успявам във всичко и до голяма степен се справям. Там е работата, че не се научих да губя и винаги го приемам много навътре. Дребните неща, които ме спъват, ме плашат. Познавам се и знам, че ако започна да се спъвам на всяка крачка, ще се откажа, а това за мен си е провал, при това голям.

По същество: става дума за електротехниката, която колкото и да се мъча просто не мога да проумея, до степен да започна да се чудя дали просто не съм природно тъпа. Имах творческа задача, на която просто нямаше от къде да намеря решение и трябваше сама да го измисля. Пълен провал, при това с чужда помощ  от двама разбиращи, които ме насочиха в грешна насока. Как стана? – Ами след 10 дни безплодни опити да намеря някакъв какъвто-и-да-е-материал по темата и съответно откриване на липсата на такъв потърсих вече помощ. Опитаха се да ми помогнат, а аз като никога взех тяхното готово решение и при това го обосновах (!?), така че да бъде и логично. И си вярвах, че е такова. Само дето беше фундаментално грешно.

След това естествено разбрах къде е грешката и я поправих. Вече си направих курсовата сама, че и за отрицателно време при това. Предадох втория (верен вече) вариант още същия ден, когато разбрах, че първият е ебати-провала. Ама ме е яд.

Като се замисля нямаше как по друг начин да стане – нямах идея, какво да направя и потърсих помощ. Ама защо трябва да се уча по такъв гаден начин? Мразя да се провалям. Чудя се дали съм единствения човек от групата, на когото са върнали курсовата. Твърде е възможно. Мразя се.

Защо ли го взех толкова навътре този път? Губила съм в много по-важни битки, едната от които може би ми решава бъдещето, ще видим в каква насока. Май е време да проумея, че не мога да контролирам всичко, което се случва с мен.