Наша гордост

И досега продължавам да се изумявам на себе си, как е възможно на теория да знам доста неща, а на практика резултатите да са повече от плачевни. И изпитвам безумен страх от това да започна нещо ново. Но днес вятърът задуха от друга посока – проявих инициативност. Този път “инициативността”, която принципно си е в реда на нещата при мен, беше по-различна.

Успях почти без помощ от асистента да си вържа схемата. Казвам “почти”, защото и до момента ми е пълна мъгла как точно се връзва ватметъра. Т.е. знам как да го свържа, но логиката ми бяга в случая. Упражнението протече почти без критики, не можах да счупя нищо, никой не умря и никого не нахраних. Замерванията протекоха бързо, но аз като една уважаваща себе си Ива успях да допусна, може би, всички възможни грешки при попълването на таблицата (бог да дава здраве на Надя, която бдеше над бедната ми неграмотна душица). Та с нейна помощ направихме изчисленията и като че ли този път няма да се налага да звъня на никого, като опре до писането на протокола. Определено талантът ми не е в полето на елекротехниката, но се справям завидно добре като за човек, завършил езикова гимназия…в крайна сметка жертви и ранени нямаше, а както и други желаещи да се включат в практическото реализиране на упражнението. А ако вчера вечерта не ме беше домързяло да го прочета и поне малко от малко имах идея какво точно се иска от мен, може би дори щеше да ми хареса. Абе има хляб в мене…