Поредица поздравчета за специални хора

Реших да направя нова категория само за Специални хора. Такива, които виждам по-рядко, но които винаги са на линия, когато ми потрябват, хора, към които изпитвам специални симпатии или по някаква причина им имам невероятно доверие. Сигурна съм, че всеки един от тях ще е познае, ако някога открие тези постове.

Хубави мечета

Обожавам панди! Не са ли сладки?

   Искаш още? – Тук!

Променена

Казаха, че съм се променила. Знаех го и преди. Наистина се чувствам като друг човек. Станала съм по-студена, много сдържана и го усещам, че не е правилно. Като че ли не съм аз. Иска ми се да съм по-добра, но защо ли когато човек, бил някога близък с мен, реши да ми говори, аз се държа студено, а на моменти и цинично…да, „цинично” е правилната дума, така го чувствам. И толкова невъзможно лицемерна. А не знам и кой ме научи така – няма други такива покрай мен. Чудя се защо се получи така – някаква стаена болка, порастнах ли или просто винаги съм била такава, а не съм знаела…

 

Естествено отговорът е в мен и аз го знам, но ме е страх да си го кажа. Истината е, че така ми е по-лесно. Когато човек си премисля постоянно поведението и отношението и е достатъчно жесток да гори всички мостове, свързващи го с хора, на които е държал, но които са го разочаровали…по-лесно е. А напоследък става и по-безболезнено. Страшно ми е, че това отношение вече ми стана втора кожа, а аз някак си вече не участвам във вземането на решения за себе си. Все едно не съм аз…

 

Страшно е и когато не съм наясно със себе си. Страшно е, когато знам какво искам и знам, че не е правилно. Естествено вземам рационалното решение и винаги успявам в това, което върша. Но не съм удовлетворена.

 

Възхищавам се на хора, които умеят да прощават. Аз не го мога това, а винаги съм искала никой да не ми се сърди за нищо (а винаги е имало за какво). Всъщност прощавам, но не си признавам и винаги си държа болката в мен, а когато срещна човека, когото искам да задържа като приятел, неминуемо се сещам за лошото и ме обзема яд и обида. Никога не съм молила на глас за нещо, а толкова пъти съм искала да го направя…и естествено не съм го правила. От страх да не бъда отхвърлена. Точно този страх ме спира да бъда по-добър човек и най-накрая успях да си го призная.

Поетично

Дори тези, които не ме познават кой знае колко добре, знаят, че обожавам депресарска поезия и в частност стиховете на Далчев. Ето тук открих още нещо, което заслужава внимание. Припомни ми едни неща, които не исках да си спомням и ме накара да ги премисля отново. Става дума за емоции