Идиотският блог

Теб пък как съм те пропуснала в Блогрола Мислех, че отдавна си там, а сега забелязвам, че те няма. Марш в дясно!

Малко телефонни снимки

Дребни нещица, които съм щраквала, когато апарата не е бил с мен:

1. Това е стол. Зелен стол. А до него има и оранжев такъв. Но аз харесах повече зеления. Не знам дали е удобен, но е някак красив и по-важното: успя да ме накара да се ококоря като го видях. Имаше и легло като болид от формула, но то не беше чак толкова впечатляващо за мен. Достраша ме да погледна цената, но и сега не ми е особено належащо да купувам фотьойли. Снимката е на може би половин година вече и вероятно това чудо на интериорния дизайн отдавна е продадено. По незнайна причина съм сигурна обаче, че дизайнерът на Ръката има и други интересни хрумки, които ще ми е интересно да погледна.

2. А това тук е етикет с цена в магазин. Тази цена е на картина, на хубава картина. Малко абстрактна за масовия вкус, но на мен ми харесваше заради живите цветове и идеята. Но етикетът! За бога, етикетът! Или по-точно надписът на него – „АБСТРАКНИ“ !? Някак разочароващо беше.

Има и друго за този етикет. Направих 2-3 снимки, за да съм сигурна, че на поне една ще се вижда сгрешената дума и докато си щраках усилено с телефона покрай мен мина един от продавач-консултантите, явно учуден от ентусиазма ми да снимам точно този етикет с точно тази цена. Как ли щеше да му прозвучи обяснението ми…

3. А тази миниатюрна снимка има нещо като сантиментална стойност за мен. Аз съм на преден план и в гръб. Другото розовко вляво от мен е Виктория Бъчварова, а със синьото е Мая. Главата пред носа на Мая принадлежи на Миро. А ниско долу клекналото нещо с бялата покривка и оранжевия клюн, имитиращо птичка, е Гошо Мисля, че бяхме 10-ти или 11-ти клас. Действието се развива в стаята на LK, където правихме коледна сценка на малките. И тъй като става въпрос за стая в немска гимназия, логично някак си беше сценката да е на немски. Доста време се подготвяхме, а аз имах 3 реплики, които отчаяно се опитвах да възпроизведа убедително. Проблемът с ролята ми беше, че трябваше да имитирам уплаха, а после страдание, а аз съм най-неартистичният човек на планетата. И понеже цялата подготовка протече с голямо желание от страна на всички и с доста помощ от далеч по-артистичната и жива Силвена и напътствия от тогавашната ми учителка по немски Инге Мишева в крайна сметка успях да си изиграя ролята донякъде убедително. И все пак от мен актриса няма да стане. Много мил спомен ми остана от тогава.

Скапан ден…

…или може би по-скоро тъжно-странен. Един такъв мокър, но и топъл. Пък тъжната съм аз, ей така без причина. От сутринта си ми беше някакво криво и не стига, че нямаше кой да ме гушне, ами и всеки, който ме видеше днес успя да ми се накара за нещо. Пък после аз съм била злопаметна… (такава съм). А иначе всичко е наред и някак отстрани оставаш с впечатлението, че съм някаква супер щастлива. Не е вярно, само се правя на такава. Успешно явно…